Читать «Дарът на светулките» онлайн - страница 104

— Разбира се. Докато не ти омръзне.

Тя се усмихна.

— Споменавала ли съм ти колко се радвам, че се оженихме? И колко съм щастлива, че си с мен?

Той я целуна нежно по челото.

— Всеки ден.

За рождения й ден Джеръми изненада Лекси с елегантна черна рокля за бременни и билети за театъра в Рали. Беше наел лимузина и преди представлението вечеряха в ресторант; по-късно щяха да пренощуват в луксозен хотел.

Реши, че Лекси има нужда точно от това — да излезе от града, да избяга от тревогите, да останат сами. Осъзна обаче, че и той се е нуждаел от същото. По време на представлението я наблюдаваше и се наслаждаваше на вълнението, изписано по лицето й, на абсолютната й вглъбеност в случващото се на сцената. Понякога тя се привеждаше към него, друг път двамата се поглеждаха едновременно, сякаш свързани от невидима емоционална нишка. На излизане от залата видя как я гледат мъжете. Макар и бременна, тя беше красива. Лекси обаче не забелязваше погледите им и това го изпълни с гордост; макар да живееха заедно, все още му се струваше, че сънува, и когато тя го улови за ръка пред театъра, той потрепери.

Беше чувал, че към края на бременността романтиката е невъзможна, но твърдението се оказваше напълно погрешно. Не правиха любов, но лежаха в леглото и си разказваха за детството. Говориха с часове, а историите им предизвикваха смях или недоумение. Най-сетне угасиха лампите и Джеръми си пожела тази вечер никога да не отминава. Прегърна я в мрака, удивен от мисълта, че може да го прави вечно; когато започна да се унася, усети как Лекси нежно поставя дланта му върху корема си. В тишината на нощта бебето беше будно — движеше се и риташе, сякаш да го увери, че е добре и всичко ще е наред. Заспа с мисълта, че единственото му желание е да прекарат заедно хиляда нощи като тази.

На другата сутрин закусиха в леглото като на меден месец. Целуна я сигурно десет пъти. По пътя към дома обаче се умълчаха; магията на отминалите часове си отиде и мястото й зае страхът от предстоящото.

Следващата седмица, осъзнал колко недостатъчни са оставащите седем дни, Джеръми се обади отново на редактора. Той пак го увери, че разбира какви трудности преживява. Ала едва доловимото нетърпение в гласа му напомни, че не може да отлага вечно неизбежното. Това изнерви Джеръми още повече и го държа буден две нощи, но притесненията му бяха несравними с тревожното очакване на следващия ултразвук.

Същата стая, същата машина, същата ехографистка. Някак си обаче всичко изглеждаше различно. Не бяха тук да разберат как се развива бебето, а дали ще се роди недъгаво или мъртво.

Намазаха с гел корема на Лекси; сензорът се раздвижи. И двамата чуха веднага туптенето на сърцето — силно, бързо и равномерно. Въздъхнаха едновременно.

Вече знаеха какво да гледат и очите на Джеръми се насочиха към амниотичната връв. Проследи я дали е прикрепена към бебето; предвиждаше движенията на ехографистката и четеше мислите й. Виждаше сенките и се насилваше да мълчи, когато му се приискваше да й каже да премести сензора. Наблюдаваше съсредоточено екрана, виждаше каквото вижда жената и разбираше каквото разбира и тя.