Читать «Дамска детективска агенция №1» онлайн - страница 59

Маа Рамотсве се усмихна успокоително.

— Новините са добри — каза тя. — Няма приятел.

— А онази бележка? — попита той. — Онзи Джак? Само въображение ли е всичко това?

— Да — каза просто маа Рамотсве. Точно така.

Господин Пател явно бе озадачен. Той вдигна бастуна си и чукна няколко пъти с него изкуствения си крак. След това отвори уста да каже нещо, но не можа.

— Виждате ли — започна маа Рамотсве, — Нандира си измисля свой социален живот. Измислила си е този приятел, само за да спечели малко повече… малко повече свобода в своя живот. Най-доброто, което можете да направите, е просто да не обръщате внимание. Дайте й малко повече време да живее своя собствен живот. Не я карайте да ви казва постоянно как е прекарала времето си. Няма приятел и може би още известно време няма да има.

Господин Пател опря бастуна си на пода. След това затвори очи и изглежда дълбоко се замисли.

— Защо да го правя? — каза след малко. — Защо да отстъпвам пред тези модерни идеи?

Маа Рамотсве беше готова с отговора си:

— Защото ако не го направите, въображаемият приятел може да се превърне в истински. Ето защо.

Маа Рамотсве виждаше как той се бори със съвета й. Накрая той се изправи без предупреждение, залитна за момент, но бързо възстанови равновесието си и после се обърна към нея.

— Вие сте много умна жена — каза. — И аз ще приема съвета ви. Ще я оставя да води свой собствен живот, но съм сигурен, че след две-три години тя ще се съгласи с нас и ще ми позволи да уре… да й помогна да намери подходящ мъж, за когото да се омъжи.

— Много е възможно — каза маа Рамотсве, като въздъхна с облекчение.

— Да — каза топло господин Пател. — И ще трябва да благодаря на вас за това!

Маа Рамотсве често мислеше за Нандира, когато минаваше с колата си покрай двора на Пател с високата бяла ограда. Тя очакваше, че ще я вижда от време на време, особено сега, след като знаеше как изглежда, но това стана чак година по-късно. Както пиеше съботното си сутрешно кафе на верандата на хотел „Президент“, тя усети как някой я потупа по рамото. Тя се обърна и видя Нандира, придружена от един младеж. Той беше на около осемнайсет години и имаше приятно, открито изражение.

— Маа Рамотсве — каза приятелски Нандира, — така си и мислех, че сте вие.

Маа Рамотсве се ръкува с Нандира. Младежът й се усмихна.

— Това е моят приятел — каза Нандира. — Предполагам, че не го познавате.

Младежът пристъпи напред и протегна ръка.

— Джак — каза той.

Десета глава

Маа Рамотсве мисли за земята, докато пътува към Франсистаун с белия си микробус.

Призори маа Рамотсве подкара белия си микробус по заспалите пътища на Габороне, мина покрай бирената фабрика „Калахари“ и Изследователската станция на пустинята и излезе на пътя, който водеше на север. Един мъж изскочи от храсталаците край пътя и опита да я спре с ръка, но тя не искаше да спира в тъмното, понеже човек никога не знае кой може да търси автостоп в такъв час. Мъжът отново потъна в сенките и в страничното си огледало тя го видя как се смалява разочарован. После, точно след отбивката за Мочуди, тя видя как слънцето се появи на хоризонта, изгря над широките равнини, които се простираха по посока на Лимпопо. Появи се изведнъж, усмихвайки се на Африка, златисточервена топка, която се издигаше малко по малко, изплува безгрижно на хоризонта и разпръсна последните остатъци от утринната мъгла.