Читать «Да опитомиш планинец Кн.4 от Братството на меча» онлайн - страница 139

– Ни най-малко – каза Александър.

Брейдън се изправи, вдигна я на ръце и се насочи към стълбите почти на бегом. Локлан ги гледаше, докато си тръгват, развеселен от лудориите на брат си. Без съмнение скоро Маги щеше да го дари с още една племенница или племенник.

– И така – започна Александър, след като останаха сами. – Имаш ли намерения да си потърсиш съпруга?

Локлан разклати ейла в чашата си, докато обмисляше предложението. Истината бе, че нямаше жена, която да е завладяла сърцето му.

Съмняваше се, че някога ще има. Но все пак, дългът му го задължаваше да си намери съпруга. Вече не можеше да отлага точно тази отговорност.

– Може би един ден – отвърна той тихо.

Александър вдигна вежда.

– Не си ли малко стар, за да не търсиш?

Може би беше. Но Локлан имаше прекалено много грижи, които изискваха времето му и женитбата за невиждана жена не беше нещо, което му допадаше.

– За всичко си има време.

Александър се засмя.

Извън залата се чуха стъпки, последвани от отварянето и затварянето на вратата.

Локлан и Александър се спогледаха озадачено. Вече беше прекалено късно за посещения.

Един възрастен слуга влезе в залата, следван от младо момче, което все още не беше достигнало пълнолетие.

Облечено в парцали, то носеше овехтяла торба.

– Простете ми, милорд – каза възрастният слуга на Александър. – Момчето каза, че носи новини от Лисандър.

Канмуур посочи на момчето да се приближи.

– Проблем ли има?

Момчето се поколеба, след което си сви. Изгледа предпазливо слугата, след това Локлан.

– Говори, момче – каза Александър търпеливо. – Никой няма да те нарани.

Въпреки това момчето изглеждаше колебливо.

– Нося новини, милорд. Един мъж дойде в селото ни и ми каза да ви донеса това.

Момчето се втурна напред, пусна торбата на масата, след което избяга обратно на безопасно разстояние, сякаш очакваше гневът на ада да се стовари върху младата му глава.

Плашливите му действия накараха Локлан да се намръщи. Александър прокара ръка по износената кожа.

– Това на Лисандър ли е?

Момчето преглътна.

– Не знам, милорд. Казаха ми само да ви я донеса и да не я отварям.

От бледото лице на момчето, Локлан предполагаше, че детето не бе послушало заръката.

– Кой ти даде това?

Младежът се почеса нервно по врата.

– Каза, че вътре има писмо за лорд Александър и… и да кажа на негова светлост, че следващият път трябва да наемете някой по-добър от френски рицар – момчето трепереше. – Моля ви, милорд, може ли вече да си вървя?

Александър кимна.

Момчето избяга от стаята, сякаш хрътките на Луцифер го гонеха.

Локлан се намръщи още повече.

Александър огледа торбата.

– Много странно.

– Да – каза Локлан, навеждайки се напред, за да я огледа. – Наистина.

Александър отвори торбата и изсипа съдържанието ѝ на масата.

Локлан се изправи веднага щом видя зелено-черния плейд, който баща им беше поръчал преди години за синовете си. Досега не знаеше, че някой друг освен той и братята му има такъв.

Кръвта му се смрази, докато го гледаше невярващо.

Александър разтвори малко парче пергамент, докато Локлан придърпа плейда по-близо, за да го огледа.