Читать «Да не повярваш!» онлайн - страница 3

Навремето идваха само с фотоапарати, а сега все едно, че бяха окрали някоя лаборатория на НАСА.

Накара ги да подкарат към източния край на езерото. Там имаше много подводни пещери, голяма дълбочина, както и нещо май магнитно,з ащото почти всички уреди полудяваха.

Браун казваше, че по времето на първата световна война един самолет бил изхвърлил някаква бомба на онова място, но кой ли знаеше?! Браун не беше точно типа хора, на които може да се вярва.

Всички експедиции нарочно отвеждаше веднага там, щото като им се разпищяха джаджите още от началото им подпалваше чергата и после му вярваха за всичко, ако ще да кажеше, че онова нещо дори летеше по пълнолуние.

Бе още доста хладно и се зави в палтото си. Никога толкова рано до сега не бяха се появявали учени в района. Сигурно пак нещо е станало из техните среди, та бяха се помъкнали пак да проучват историята.

До него се намести един пъпчив младок, който се представи като Майкъл. На коленете си постави бележник, портативен касетофон, за да запише историята му. Едва ли имаше повече от трийсетак. Сигурно му беше първата експедиция и гледаше да направи впечатление на началството.

За момент се почувства леко виновен. Горкото момче! Сигурно целия си живот щеше да посвети на чудовища като неговото, които не съществуваха. С две думи щеше да гони вятъра. Ех, странно нещо беше живота. Едни учат двайсет години, за да си изкарат хляба, а той едва с една година в училище ги пращаше за зелен хайвер и печелеше на техен гръб.

Вгледа се във водата, за да не вижда жадните очи на младока и започна—

— За първи път видях онова нещо през 1943 година. Бяхме излезли за риба със стария Патрик. Май, че беше по това време. Бяхме точно на онова място, където сега ви водя… А, няма го вече Патрик. Изчезна преди пет години. Изяде го онова чудовище ви казвам… Знам, как така от къде съм сигурен?! Намериха лодката му празна на средата на езерото, още със заредени въдици, а от него нито следа. Казвам ви, че онова нещо го е изяло. Щото и той му беше виждал физиономията. Да не повярваш направо!

Е, можеше и стария Патрик да бе паднал сам от лодката и да се бе удавил. В последните години, от както бяха започнали да печелят доста пари с историйките си, Патрик бе се увлякъл здраво да надига бутилките. Май не се появяваше дори трезвен. Бе излязъл в езерото да лови риба и толкова. Просто не се бе върнал повече. Лоша работа. Не можаха поне едно погребение да му направят като хората, защото тялото му така и не се намери.

Да, съдба човешка!

— Та, както си ловяхме кротко риба, по едно време лодката започна да се клати. Все едно, че нещо извираше от водата в близост до нас. Вълните ставаха все по-големи и по едно време трябваше да се държим с две ръце за бордовете, за да не паднем. Първи го видя стария Патрик, щото аз бях с гръб. Та видях как зъркелите му се оголемиха като чинни, а устата му висна и започна да пелтечи нещо. Обърнах се да видя какво става и казвам ви момчета, да не повярваш, над езерото се издигаше главата на онова чудо. Дълга шия… Ами да беше около три метра и широка колко бедрото ми. Накрая една кръгла глава с малки очички, които да не повярваш, ама ни фиксираха яко. После онова чудо изрева, леле какъв ужасен звук и изчезна, така внезапно, както се беше появило. Ако щете ми вярвайте бяхме се подмокрили от страх и двамата…