Читать «Грозните» онлайн - страница 16

— Направих го! — извика тя.

И падна.

Подведен от рязкото й обръщане, сърфът направи усилие да вземе завоя и я изтърси. Толи полежа известно време, докато спазмите в ръцете й отминат и земята спре да се върти. Този път тя със смях се беше спуснала на тревата, висейки на ударните гривни.

Шай също се смееше.

— Почти го направи! — извика тя.

— Не е вярно! Заобиколих флагчето, ти сама видя!

— Добре, де, добре! Успя — отвърна със смях Шай, слизайки до нея на тревата. — Но друг път не танцувай така дивашки във въздуха. Не е готино, Кьорчо.

Толи се изплези. През последната седмица беше разбрала, че Шай използва грозния й прякор само когато иска да я подразни. Иначе настояваше да се обръщат една към друга с истинските си имена, с което Толи бързо свикна. Всъщност това й харесваше. Никой досега не се беше обръщал към нея по име, освен родителите й Сол и Ели и още няколко надути учители.

— Както кажеш, Кльощо. Това обаче беше велико. — Толи се стовари обратно на тревата. Цялото й тяло гореше от болка, всеки мускул трепереше от изтощение. — Благодаря за урока. Летенето е най-страхотното нещо.

Шай седна близо до нея.

— Никога не омръзва да сърфираш из въздуха.

— Не съм се чувствала толкова добре, откакто… — Толи не изрече името му. Просто погледна към небето, оцветено във великолепно синьо. Съвършено небе. Бяха започнали чак късния следобед. Високо над тях няколко облака обаче започваха да порозовяват, въпреки че от залеза ги деляха часове.

— И аз така — кимна Шай — Вече ми беше писнало да се скитам постоянно сама — От колко време си сама?

Отговорът на Шай дойде незабавно.

— От два месеца и двайсет и шест дни.

Толи се слиса.

— Сигурна ли си?

— Разбира се, че съм сигурна.

По лицето на Толи се разля широка усмивка и тя отново падна по гръб върху тревата, заливайки се от смях.

— Стига, бе, ти сигурно се майтапиш. Излиза, че сме родени на една и съща дата.

— Хайде, бе.

— Точно така. Това е направо невероятно. Двете заедно ще се превърнем в красиви.

Шай замълча за миг.

— Май така излиза.

— Девети септември, нали така?

Шай кимна.

— Страхотно. Не бих понесла да загубя още един приятел. Сега вече няма да се притесняваме, че едната ще си тръгне по-рано. Нито за ден няма да се разделяме.

Шай внезапно стана сериозна и седна с изправен гръб.

— Аз така или иначе няма да го направя.

Толи примигна объркано.

— Не исках да кажа това, но…

— Но какво?

— Но когато се преобразиш, отиваш в „Града на новите красиви“.

— Е, и? На красивите им е позволено да идват тук, както ти е известно. И да пишат.

Толи изсумтя.

— Да, ама те не го правят.

— Аз бих го правила.

Шай зарея поглед през реката към спиралите на парти-кулите, гризейки усилено нокътя на палеца си.

— Аз също, Шай. Щях да идвам да те видя.

— Сигурна ли си?

— Да, честно.

Шай сви рамене и отново се отпусна на тревата, вперила поглед в облаците.

— Чудесно, но нали се сещаш, че не си първата, която обещава това.

— Да, знам.

Двете замълчаха. Облаците бавно се носеха към слънцето и въздухът постепенно захладняваше. Толи си мислеше за Перис и се опитваше да си спомни как изглеждаше той, докато все още беше Носльо. Но колкото и да се мъчеше, вече не можеше да си представи неговото грозно лице. Сякаш тези няколко минути, през които той стоеше пред нея красив, бяха заличили всички спомени от предишния им живот. Сега пред очите й беше само красивият Перис, неговите очи, неговата усмивка.