Читать «Гробниците на Атуан» онлайн - страница 44

— Зная по-добре и от тебе, жрице — рече с по-проникновен глас. — Погледни още веднъж.

Затворникът обърна глава, за да й покаже четирите ужасни следи на бузата си.

— Не ти вярвам — гласът й потрепера.

— Жрице, ти си твърде млада — заговори той ласкаво. — Едва ли дълго си служила на Силите на мрака.

— Служила съм. Служила съм много дълго! Аз съм Първата жрица. Преродената. Служила съм на своите Повелители хиляди години и още хиляди преди това. Аз съм тяхна служителка, техният глас, техните ръце. Аз съм и тяхната мъст, ако някой оскверни Гробниците им и види забраненото за очите. Стига с тия лъжи и хвалби! Не разбираш ли, че само една моя дума и стражът ми ще дойде и ще ти отреже главата? Ако пък си отида и заключа вратата, тогава никой никога няма да дойде — в този мрак ще намериш смъртта си и силите, на които служа, ще погълнат твоята душа, а костите ти ще останат да лежат долу в праха.

Той безмълвно кимна.

Като нямаше какво повече да каже, тя се запъна, измъкна се от стаята и залости вратата с трясък. Нека да си мисли, че няма да се върне! Нека се поти в мрака, нека проклина и трепери, нека се опитва да прави своите нечисти, безсмислени заклинания!

Но си го представи как се протяга преди сън, спокоен като овца на слънчева ливада, какъвто го видя, когато влезе през Желязната врата.

Тя плю на портата, направи знак да прогони осквернението и почти затича към Подземието.

Минавайки покрай стената по пътеката към таванския отвор на залата, леко докосваше с пръсти гладките повърхнини и гравюри в скалата, подобни на замръзнали въжета. Прониза я копнеж да запали фенера, да види още веднъж, само за миг, стародавно издялания камък, прелестното озарение на стените. Притисна силно очи и забърза нататък.

7. ГОЛЯМОТО СЪКРОВИЩЕ

Никога всекидневните ритуали и задължения не бяха и се стрували толкова много, така незначителни и дълги. Малките момичета с техните бледи лица и спотаеност, неспокойните послушници, жриците, строги и студени, с битие, което бе една тайна смесица от съперничества и злочестини, от дребни амбиции и празни страсти — всички тези същества, сред които бе живяла винаги и които представляваха нейният човешки свят, сега й изглеждаха едновременно жалки и досадни.

Но тя, която служеше на великите сили, тя, жрицата на мрачната Нощ, бе недосегаема за подобна дребнавост. Нямаше защо да се страхува от гнетящата досада на настоящето, от дните, изпълнени с единствената радост да получиш по-тлъсто агнешко в супата си от своята съседка… Изобщо Арха беше недосегаема от дните. В Подземието дни нямаше. Там винаги бе само нощ. И в тая нескончаема нощ затворникът — тъмният мъж, владеещ тъмни магии, окован в желязо и прикован към камък, който чакаше дали тя ще дойде или не, дали ще му донесе вода, хляб и живот или нож, жертвен бокал и смърт според прищявката си.

На никого освен на Косила не беше казала за този мъж, а тя не би издала тайната на друг. Вече три денонощия гостът се намираше в Рисуваната стая, а Косила още не бе питала за него. Може би вече го смяташе за мъртъв и мислеше, че Манан е извлякъл трупа в Костната стая. Не беше в стила на Косила да приема каквото и да било на доверие. Обаче Арха си каза, че няма нищо странно в мълчанието й. Косила искаше всичко да бъде държано в тайна и мразеше да задава въпроси. Освен това Арха й заяви да не се бърка в работите й. Косила просто се подчиняваше.