Читать «Гробниците на Атуан» онлайн - страница 43

— От Запад, от Вътрешните земи.

— От Хавнър ли?

Туй беше единственото название на град или остров от Вътрешните земи, което тя знаеше.

— Да, от Хавнър.

— Защо си дошъл?

— Гробниците на Атуан са прочути сред моя народ.

— Но ти си иноверец, безбожник.

Тя тръсна глава.

— О, не, жрице. Аз вярвам в Силите на мрака! Срещал съм Безименните и на други места.

— На какви други места?

— В Архипелага — във Вътрешните земи има места, които принадлежат на Древните сили на Земята, както е тук. Ала никое не е толкова голямо. Никъде другаде не притежават храм и жрица и не се прекланят пред тях така, както тук.

— Да не би да си пристигнал да им се поклониш? — присмя се тя.

— Дойдох да ги ограбя — беше неговият отговор. Арха се загледа в мрачното му лице:

— Самозванец.

— Разбирах, че няма да бъде лесно.

— Лесно ли? Невъзможно е! Щеше да го знаеш, ако не беше безбожник. Безименните пазят онова, което им принадлежи.

— Това, което търся, не им принадлежи.

— Сигурно принадлежи на теб.

— Мое е правото над него.

— Какъв трябва да си тогава — бог? Или крал? Тя го огледа от главата до петите: окован, мръсен, изтощен.

— Не си нищо повече от един крадец. Без да отговори, той надзърна в очите й.

— Нямаш право да ме гледаш! — сряза го Арха.

— Господарке, не съм искал да те обидя. Аз съм странник и случаен пътник. Не познавам вашите обичаи, нито обноските, дължими на Жрицата на Гробниците. В твоя власт съм и моля да ме извиниш, ако съм те обидил.

Остана безмълвна и почувства в миг как съвсем глупаво гореща кръв изби по бузите и. Но той не я гледаше и не забеляза изчервяването и. Беше отместил мрачния си взор, подчинявайки й се.

Известно време не каза нищо. Рисуваните фигури наоколо ги следяха с тъжни, слепи зеници.

Тя носеше глинена стомна с вода. Очите му се рееха към стомната и след малко Арха предложи:

— Пий, ако искаш.

Той веднага се хвана за стомната, вдигна я леко като винена чаша и отпи дълга, дълга глътка. После намокри края на ръкава си и почисти, доколкото можа, мръсотията, засъхналата кръв и паяжината от лицето и ръцете си. Момичето го наблюдаваше. След като свърши, изглеждаше по-добре, но тази котешка баня откри белезите от едната страна на лицето му — стари, отдавна зараснали белези, с белезникав оттенък по мургавата му кожа, четири успоредни резки от окото до челюстта, сякаш одрани от огромни, хищни нокти.

— Какъв е този белег? Той не отвърна веднага.

— От дракон ли е? — попита тя с опит за насмешка. Нима не бе дошла тук да се надсмее над своята жертва, да издевателства над неговата безпомощност?

— Не, не е от дракон.

— Значи не си дори господар на драконите.

— Господар съм на драконите — отговори неохотно той. — Обаче белезите са отпреди. Казах ти, че съм срещал Силите на мрака и на други места по Земята. Това на лицето ми е знакът на една от родствениците на Безименните. Но вече не е безименна, защото накрая научих името й.

— Какво говориш ти? Чие име?

— Не мога да ти го кажа — отвърна той и се усмихна, макар лицето му да бе мрачно.

— Всичко това е безсмислица, глупаво дрънкане, светотатство. Става дума за Безименните! Ти просто не знаеш какво приказваш!