Читать «Гробниците на Атуан» онлайн - страница 42

Манан най-сетне се завърна, влачейки дълга верига, огромен катинар с ключ и желязна скоба, която постави около кръста на мъжа и я заключи.

— Не е достатъчно пристегната, може да се измъкне — мърмореше той, докато закрепваше края на веригата за халката, забита в стената.

— Няма, погледни.

С по-малко страх от затворника сега Арха провря ръка между скобата и ребрата на мъжа:

— Освен ако не гладува повече от четири дни.

— Малка господарке — започна Манан плачливо. — Не се съмнявам, но… за какво им е този роб на Безименните? Той е мъж, малката ми.

— А ти си стар глупак, Манан. Хайде вече, престани да се суетиш.

Затворникът ги наблюдаваше със светлите си угрижени очи.

— Къде му е жезълът, Манан? Ето го. Ще го взема. В него се крие магия. О, и това. Ще прибера и него.

С внезапен жест тя улови сребърната верижка, която се подаваше на шията изпод туниката на мъжа, и я измъкна през главата му, макар че той се опита да хване ръцете и и да й попречи. Манан го ритна в гърба. Тя разлюля верижката над него, без да му позволи да я достигне.

— Това ли ти е талисманът, магьоснико? Нима е скъп за тебе? Що за ценност — не можа ли да се сдобиеш с по-добър? Аз ще ти го запазя.

И Арха нахлузи верижката през главата си и скри висулката под тежката яка на своята вълнена роба.

— Не знаеш как да си служиш с него — проговори той съвсем пресипнал и с лошо произношение на каргадски език, но съвсем ясно.

Манан отново го ритна и магьосникът изгрухтя от болка и притвори очи.

— Остави го, Манан. Хайде.

Тя излезе от стаята. Манан я последва, мърморейки.

През нощта, когато всички светлини на Мястото угаснаха, отново изкачи хълма сама. Напълни манерката си от кладенеца в помещението зад трона и понесе водата и един голям, плосък, безквасен самун от елдово брашно към Рисуваната стая на Лабиринта. Сложи ги до вратата, близо до затворника. Той спеше, без да помръдне. Върна се в Малкия дом и тази нощ тя също спа дълго и дълбоко.

Рано следобед отново отиде сама в Лабиринта. Хляба го нямаше, манерката беше пресушена, непознатият седеше облегнат на стената. Лицето му изглеждаше отблъскващо от мръсотия и струпеи, но с будно изражение.

Тя застана в другия край на стаята, за да не може той, както бе окован, да я достигне, и се загледа в него. После отмести поглед, обаче нямаше върху какво да го съсредоточи. Нещо й пречеше да заговори. Сърцето й биеше от страх, макар че причина за страх нямаше. Гостът беше изцяло в нейните ръце.

— Приятно е да бъдеш на светло — мекият му, дълбок тембър я смути.

— Как те наричат? — властно запита тя. Собственият й глас й се стори необичайно висок и тънък.

— Най-често ме наричат Ястреба.

— Ястреба? Това ли ти е името?

— Не.

— Кое е тогава?

— Не мога да ти кажа. Ти ли си Първата жрица на Гробниците?

— Да.

— Как те наричат?

— Наричат ме Арха.

— Погълнатата — това ли означава името ти? Той я наблюдаваше внимателно и мрачно. Съвсем леко се усмихна.

— Как е името ти?

— Нямам име. Не ми задавай въпроси. Откъде си дошъл?