Читать «Гробницата на кръстоносеца» онлайн - страница 26

Преливащ от възторг, Стивън тръгна бавно по брега покрай Понт Роял, премина линията на демонтираните сергии за книги зад Понт Ньоф и се отправи към остров Сите. Той гледаше възхитен играта на цветовете върху водата, потъмняването на сенките върху каменната маса. Чак когато се смрачи, той се отправи към хотела с въздишка на съжаление.

Сега градът оживяваше от своята неделна вцепененост. В страничните улици, северно от реката, малките ъглови кафенета ставаха все по-оживени. Магазините се отваряха, семействата от средната класа заизлизаха навън, мъже по чехли се появяваха на входовете. Пред още неотворената хлебарница домакини си разказваха тихо клюки. „Аз съм най-сетне в Париж, мислеше си Стивън весело, най-сетне!“

Съвсем различно беше в „Клифтън“, който тънеше в сумрак и предлагаше тържествена, почти гробовна атмосфера. За момент Стивън беше изкушен да се върне обратно и да отиде да вечеря в „Максим“, в кафене „Риш“ или в някой друг приятен ресторант, за които беше чел толкова много. Беше обаче уморен и не му се ходеше никъде сам. Освен това беше решил да прави икономии. От годишната издръжка му бяха останали сто и петдесет лири и те трябваше да му стигнат за целия престой. Отби се в една закусвалня и хапна там. Имаше само един господин с вид на застарял ерген, в износено нордфолкско сако, който непрекъснато четеше, докато се хранеше и докато чакаше новите ястия, и още две шепнещи жени на възраст, с нездрав цвят на лицата. Без съмнение те всички бяха англичани, които опитваха френското меню — супа и овнешко с кисели задушени сливи, което, макар че се вписваше в рамките на здравословната храна, правеше на пух и прах лъжливото твърдение, че във Франция френската кухня е едно изкуство. И все пак нищо не беше в състояние да развали настроението му. Той си подсвиркваше, докато изкачваше стълбите към стаята си. Заспа като къпан.

Сутринта, без да се бави, се запъти към Монпарнас. След дълъг размисъл той беше решил да не постъпва в Училището за изящни изкуства, а да потърси по-близък контакт с професор Дюпре в неговата известна академия на булевард „Селин“. Намери лесно студиото, тъй като се беше снабдил с туристическа карта на Париж от магазинчето на хотела. Студиото се намираше на горния етаж на странно казармено помещение, в сграда, която беше разположена доста навътре от булеварда, между два високи парапета, в основата на които все още можеха да се видят две празни караулни будки. Натрапчива миризма на дъбилно вещество показваше, че някога тук е било арсенал, а настъпилата врява на горните етажи напомняше на Стивън, че войниците не са освободили своя район. Администраторката — една къдрокоса особа с плоско лице, облечена в сив пуловер и дочени панталони, с които приличаше на пенсиониран борец и която явно беше там, за да пази реда, му издаде пропуск. Когато се качи горе, Стивън разбра, че урокът беше започнал.