Читать «Гробницата на кръстоносеца» онлайн - страница 28

— Вие сте англичанин, нали? Забелязах ви, когато влязохте. Казвам се Честър.

Стивън обърна глава и забеляза млад мъж с приятна външност на неговите години да му се усмихва. Косата, цепнатата брадичка и сините очи, засенчени от дълги тъмни ресници, му придаваха вид на откровен и мил чаровник. Той носеше стара връзка на възпитаник от колежа в Хароу.

— Ще ви почакам долу — извика той, след като напорът на човешкия поток го избута настрани.

Навън Честър му подаде ръка.

— Надявам се да не възразявате, че ви заговорих. В тази сбирщина ние, сънародниците отвъд Ламанша, трябва да се държим един за друг.

След потискащия прием в залата Стивън беше радостен да намери приятел. Когато се представи на Честър, младият мъж се спря за миг, след това възкликна:

— Какво ще кажете, ако обядваме заедно?

Те тръгнаха заедно надолу по булеварда.

Ресторантът, в който влязоха, беше съвсем наблизо, на площад „Селин“ — едно тясно и с нисък таван помещение, почти мазе, отворено към малка тъмна кухня няколко десетки стъпала под улицата, с камина за дървени въглища и място за печене на месо, изпълнено с тракането на медени тави и приятния аромат на гозбите. Мястото вече беше препълнено от студентите на Дюпре, но Честър с непринудена увереност го поведе през малък двор, украсен с урни с лигуструм, съвсем спокойно махна надписа „запазена“ от една маса в долния край, ловко закачи шапката си на една закачалка и покани Стивън да седне.

Тутакси една здрава и червендалеста жена в черно изскочи от кухнята и започна да протестира.

— Не! Не, Хари! Това място е запазено за господин Ламбер.

— Не се вълнувайте, госпожо Жобер — усмихна се Честър. — Вие знаете, че господин Ламбер е мой добър приятел. Освен това той винаги закъснява.

Мадам Жобер не остана доволна. Тя начена да поспори, но чарът на Хари Честър, макар че се опитваше да му устои, беше за нея твърде голяма преграда. Жената повдигна рамене и признавайки своята слабост, посегна към плочката с менюто, която висеше на престилката й.

По препоръка на Честър те си поръчаха домашна супа, говеждо а ла Бордо и сирена. Една гарафа с пенлива бира вече беше поставена на масата.

— Не е лоша старата птичка! — подхвърли Честър, когато мадам Жобер си отиде.

По време на обяда от него се изливаше поток от жива реч — коментираше неуморно на жаргон и с готови фрази съседите наоколо. Той посочи Биондело, италианеца, който наистина беше правил изложба миналата година в Салона, и Пиер Омерл, безнадежден случай, който изпивал бутилка „Перно“ всеки ден на обяд с една жена с голяма шапка и с външен вид на тези от простолюдието, за която Честър изрази мнението си, като вдигна вежди с усмивка. Между другото той зададе на висок глас няколко приятни въпроса на Стивън и след като кафето еспресо беше донесено, направи пауза с известно чувство на вина и сметна за необходимо да разкаже за себе си.

— Странно, нали? — отбеляза той, като движеше ръката си произволно по карираната покривка. — Но какво бихте казали за типа „университетски човек“? Филип Ламбер е такъв. Завършил е университета в град Хароу.