Читать «Гробницата на кръстоносеца» онлайн - страница 255

Учителката се откъсна от справките си и придоби отново спокойния си маниер на говорене.

— Имате ли въпроси?

Едно от момичетата, което стоеше близо до учителката, запита със самочувствието на любима ученичка.

— Той умрял ли е, госпожице?

— Да, Дорис. Той е умрял твърде млад, при това доста трагично и почти непризнат.

— Но, госпожице, нали току-що ни казахте, че е бил велик художник?

— Да, Дорис, но като много други той е трябвало да умре, за да стане велик. Не си ли спомняте какво съм ви разказвала за бедността на Рембранд и Ханс, погребани в гроб на бедняци, и за Гоген, който, когато останал без средства, могъл да продаде само една-единствена своя картина, и за Ван Гог…

— Да, госпожице… хората не разбират, грешат по отношение на тях.

— Ние казваме, че всички правят грешки, скъпа… Гладис, престани да кихаш!

— Извинявайте, госпожице, но съм настинала.

— Тогава използвай носната си кърпа и както бях казала, Дорис, Англия е виновна пред Стивън Дезмънд, но тя е изкупила вината си по един щедър начин. Тук, в галерията „Тейт“ са изложени тези картини, за да можем да им се възхищаваме. А сега елате след мен, не изоставайте, момичета, и ние ще се запознаем и със Сарджънт.

Когато те се отдалечиха с шум надолу по дългата галерия, Бъртръм, все още неподвижен, гледаше картините. Колко често през тези последни няколко години той беше слушал това малко встъпление, което ставаше все по-голямо и достигна размерите на хор, изпълняващ панегирик в чест на неговия син, същите тези високопарни думи и фрази, използвани само миг преди това от младата учителка по изкуство пред учениците на своя клас. Стивън, неговият син, един велик художник… да, дори думата гений сега се употребяваше безрезервно. Той не изпитваше гордост при тази мисъл, нито пък закъснял триумф, а само едно странно удивление, тъга и мисъл за болката и разочарованието на един живот, увенчан със слава твърде късно. Той се питаше дали си е струвало. Дали всяка картина си струва страданието — дори най-великият шедьовър, сътворен някога? Какво представлява красотата след всичко това? Дали хората трябва да се превръщат в мъченици, за да се стремят към нея, да умират за нея, също както старите светци? Струваше му се, че конфликтът между живота и изкуството никога няма да бъде разрешен. Като се взираше настойчиво в платната, той се мъчеше да намери нови достойнства в тях, които по-рано не беше забелязал. Бавно, със съжаление, той поклати глава. Това не беше по силите му. Той се подчиняваше на мнението на експертите, както беше правил това и преди, макар че в името на истината те си оставаха за него неразгадани, като велика загадка, такава каквато беше синът му във всяко свое действие и най-вече във върховния момент — това неразбираемо безгрижно непокорство на неговия край. Тази последна сцена на живота му той не би могъл никога да осмисли без болка в сърцето си — когато в сивото утро Глин го извика при малкото легло на „Кейбъл стрийт“, той намери сина си в предсмъртния му час блед като призрак, едва дишащ, загубил напълно речта си, ларинксът му беше толкова разрушен, че правеше гълтането невъзможно, но той все още беше с молив и албум до себе си и като че ли и те не му бяха достатъчни, та имаше и една тръстикова пръчка с монтиран въглен на върха й, с която, докато лежеше безпомощно по гръб, започна да рисува странни неща по стената.