Читать «Гробницата на кръстоносеца» онлайн - страница 257

На гарата много преди уречения час пред часовника ги чакаше младата майка на Стивън, в спретнат и скромен черен костюм, една фигурка, която човек едва ли щеше да забележи в тълпата. Но момчето я видя и бързо тръгна към нея. Тя се наклони леко и го прегърна силно.

Останал на известно разстояние от тях, енорийският свещеник дискретно погледна настрани. Все пак той не можеше да не погледне… това беше една щастлива среща. Вдовицата на неговия син… Тя беше едно действително скромно, почтено малко същество. Сега живееше със зълва си в самостоятелна къща в Клифтънвил, един много по-добър район в Маргит. Имаше стабилен и наистина нарастващ доход от продажбите на картините на Стивън. Свещеникът беше сигурен, че черният цвят, който носеше, бе все още знак на траур — трябва да е държала много на него, далеч повече, отколкото той беше предполагал.

Майка и син тръгнаха към него.

— Надявам се, че Стиви не ви е създавал грижи?

— Никакви — отговори той, но му се искаше да не съкращава така името му. — Времето е хубаво, нали?

— Колко мило от ваша страна, че се съгласихте да го изведете!

— И вие бяхте много добра да ми дадете възможност да го сторя.

Разговаряха оживено няколко минути. След това замълчаха. Джени погледна разбиращо към сина си.

— Благодаря ви сърдечно, сър, за прекараното време с вас.

Те си стиснаха ръце. Бъртръм ги видя как си тръгват ръка за ръка и ги наблюдаваше, докато се загубиха от погледа му. Той въздъхна. Макар че часовникът беше над него, погледна своя. Влакът му щеше да отпътува след петнадесет минути. Най-вероятно Керълин трябва да е отишла на пазар в Халбъро и щеше да го изчака да слезе от влака, за да се приберат заедно у дома с автобуса. След смъртта на Джулия преди две години тя бе започнала да се безпокои по-малко. Успя да превърне малкото енорийство в един удобен и уютен кът, който сега много му харесваше. Макар и само бунгало, то беше много удобно и топло през зимата. Да, Кери е добра душа. Тя беше почти щастлива онзи ден, когато Клеър й подари едно малко кученце от породата „Спаниел“. Ах, Клеър, Клеър, ако само… Не! Той не трябва да броди из страната на това „какво би могло да бъде“.

Порови се малко на щанда с книги — нямаше нищо, което си струваше да прочете сега, само сензационен боклук. Накрая купи списанието „Корнхил Мегъзин“. Може би щеше да намери в него нещо за неделната си проповед.

Той намери едно третокласно ъглово място — минало беше времето, когато се возеше в първа класа — и когато влакът тръгна, се зачете. Но дневната светлина намаляваше, осветлението в купето беше лошо, а и зрението му беше слабо. Изведнъж се почувства уморен и натежал от обяда, който беше поръчало момчето — мешана скара, от която само беше опитал. Дали пък причината не беше във виното „Чаблис“ — никога не беше злоупотребявал с алкохол. Облегна се назад и затвори очи. Заспиваше ли? Или беше заслушан в шума на колелата, които сякаш му повтаряха отново и отново името на неговия мъртъв син.