Читать «Гробницата на кръстоносеца» онлайн - страница 246

Той се придвижваше бавно по улицата. Едно залитане, толкова леко, че беше почти неуловимо за човешкото око, го накара да разбере докъде е стигнала собствената му слабост. Всяка стъпка му се струваше трудна. Като избягваше най-оживените части на града, той се запъти към крайморската алея. В началото на парка имаше кръгла ротонда с огледала на прозорците и докато минаваше покрай тях, видя отражението си: изпито лице, невероятно измършавяло, тъмни очи с остър взор, отпуснати рамене, сякаш е старец. Инстинктивно направи гримаса и отмести погледа си. Никой не знаеше по-добре от самия него какво му костваше, за да бъде на крака и в движение в такова положение, но той твърдо отхвърляше всички опити да го задържат в леглото и беше решен да продължи да прави това. Не можеше да понася мисълта да бъде ограничаван.

Най-сетне достигна целта си — една скамейка на извивката на залива, над пристана. Тя му осигуряваше открит простор към морето. Тук той седна, като дишаше ускорено, но като усети прохладния чист въздух, въздъхна облекчено.

Бледият залез върху западния край на хоризонта беше превъзходен — наподобяваше цвета на пушена сьомга — розово с бледо зелено. Цветовете и техните нюанси се сливаха нежно на фона на сивото, с цвят на гълъб, небе. „Не прилича на залезите, излезли изпод четката на Търнър“, размишляваше той. Беше потънал в себе си, с брадичка, свита към гръдния му кош, и за момент мислите му се отнесоха към този художник на виденията, изключителен майстор на цветовете, тайнствен, своенравен, ексцентричен, който на стари години се криеше в една мръсна къща на брега на Темза, известна на децата от околностите като „старата адмиралска будка“. „Ние всички сме луди или полулуди, казваше си той, една банда от загубени души, отрязани от останалия свят, вечно в конфликт с обществото, обречени деца на нещастието. Всички освен онези, които правят компромиси“. Той никога не си ги беше позволил. Още от юношеските си години беше обхванат от желанието да постигне красотата, която съзираше затворена под повърхността на нещата. В самота, чрез собствена борба той следваше съдбата си, уверен в това, че някой някога би могъл да разбере самотата, часовете на празна тъга, нарушавана само от пристъпите на моментно ликуване. Той не съжаляваше за нищо, чувстваше се някак особено спокоен. Само извън болката, страданието и нещастието, извън цялата враждебност на света можеше да създаде красота! И си струваше цената, която беше платил.

Докато цветовете на небето избледняваха, различните фази от неговата работа преминаваха бавно пред очите му, докато оформиха едно голямо завършено платно. Това последно творческо вдъхновение или по-скоро неговата консумация, продукт на една странна връзка между болестта и изкуството му, го развълнува до такава степен, че се почувства извън времето и смъртта. Колкото повече болестта му се изостряше, такова повече по тайнствен начин творческите му сили се възстановяваха. Но той знаеше, че е обречен, усещаше, че изворът на физическа енергия у него беше престанал да блика и че го обзема последна умора. Той си мислеше: „Ще говоря с Джени тази вечер… Време е да се прибираме вкъщи… Ще си тръгнем за «Кейбъл стрийт» в края на седмицата“. Или: „Рафаел е умрял на трийсет и седем години, защо трябва да се оплаквам?“.