Читать «Гробницата на кръстоносеца» онлайн - страница 245

— Закъснял ли съм за чая? — рече той и се усмихна.

Да види тази измъчена усмивка върху лицето от кожа и кости, за Джени бе все едно да я уцелят с копие в гърдите. Сега той едва ли щеше да я остави да говори за неговата болест поради вродената му отчужденост, поради героичното му нежелание да се жалва, което повече от всичко друго караше гърлото й да се стяга. Като знаеше как той мрази съжалението, тя си забрани да изразява и най-малка емоция. Вместо това със съвсем обичаен глас, след като му наля чаша чай, тя каза:

— Щяхме да те повикаме. Но си мислех, че ти може би вече привършваш.

— Да, аз свърших. Останаха ми само няколко детайли. А картината ми харесва много. — Той изтри ръцете си и като хапна парче хляб и масло от чинията, която тя му подаде, седна до прозореца.

— Смяташ, че картината е завършена, така ли? — запита Флори, като галеше котката.

— Тя е на равнището на моите възможности и смятам, че е доста добра.

— Но ще бъде ли добра за някого другиго? — рече Флори и погледът й спря върху Джени.

— Кой може да каже? — рече той открито.

Когато Джени го наблюдаваше, лицето й беше в сянка. Тя можа да почувства приповдигнатостта на неговото настроение. Очите му, дълбоко хлътнали в орбитите, излъчваха снопчета светлина, пръстите му леко трепереха, когато държеше чашката си. Тя каза съчувствено:

— Ти работи тази картина много дълго.

— Шест месеца. Беше технически трудно да се предаде смисъла на елементарните неща — фона на реката… земята, въздуха и водата… и да се запази все пак хармонията с централната тема.

Той по принцип не споделяше за своята работа, но сега, наелектризиран, все още с трепетното усещане за творческото постижение, продължи да говори няколко минути.

— И какво ще стане сега с нея? — попита Флори нетърпеливо, когато той завърши мислите си.

— Само бог може да каже — отговори Стивън безразлично.

— Надявам се, че няма да започне неприятната бъркотия, която се случи с последната ти картина.

— И аз се надявам, Флори — усмихна се той, решен да не позволява да бъде обиждан. — Тази картина изглежда съвсем почтена. И за да те уверя, обещавам, че няма да я показвам на изложба.

Вместо да я успокои, отговорът му я предизвика още повече.

— Добре, трябва да ти кажа, че съвсем ме уби. Каква е ползата, питам те, каква земна полза има в това да стои човек по цял ден в студиото, да се скапва от работа, да рисува, да рисува и след това нищо да не покаже? Няма ли картината за теб никаква стойност и значение, та да не желаеш да получиш за нея дори едно пени?

— Не! Това, което има значение, е, че съм я направил. Ще изляза за малко да се поразходя.

— Не трябва да правиш това — каза Джени бързо. Страхуваше се да не се простуди. — Навън е студено и се стъмва вече.

— Трябва да се разходя — погледна я той нежно. — Знаеш, че свежият въздух ми се отразява добре.

Тя се отказа да спори, отиде с него в хола и му помогна да се облече в дебелото палто, което му беше купила, подаде му от стойката бастуна, който той сега ползваше. На вратата, докато той слизаше по стъпалата, тя го наблюдаваше с онази постоянна болка, която все още се въртеше в главата й с неотслабваща посветеност, макар че въпреки отчаянието, пак правеше планове за неговото възстановяване.