Читать «Гробницата на кръстоносеца» онлайн - страница 229

— Като този, който аз му причиних — допълни меко Стивън, след като тя замълча.

Тя отмести погледа си, който се задържа няколко мига едновременно потиснат и критичен върху гледката през прозореца.

— Не би ли могъл Хюбърт да направи нещо? Или Джефри? — попита Стивън.

Тя поклати отрицателно глава.

— Те самите са изправени пред големи трудности. Данъците и високите заплати засегнаха Хюбърт — овощните градини не носят доход. Мисля, че Джефри е заложил Бротън.

Тя добави:

— Ние не виждаме напоследък почти никого от тях.

— Ясно — рече той накрая, — старото момиче наистина е тръгнало през просото. Макар че от друга страна винаги съм й се възхищавал, че прави точно това, което й се иска — каза Стивън за майка си. — Къде е тя сега?

Керълин се надигна и с вид на човек, който разкрива пълната катастрофа, рече с понижен глас:

— В една психиатрична клиника в Дълвич.

Той я изгледа с неразбиращ поглед, след това избухна в силен смях. Без да разбира, бледа и разстроена, тя го наблюдаваше, толкова скована от възмущение, че не можеше да говори. Какво, за бога, му беше станало, та се държи по такъв начин? Тя си спомни, че в една от техните продължителни беседи, в опита си да се извини, Стивън й беше казал веднъж, че нито един художник не е бил напълно нормална личност. Можеше ли този негов смях да е също признак на лудост? С нервно вълнение тя се наведе към него и го разтърси.

— Не се смей! Не си на себе си.

— Извинявай — рече той, като възстанови предишния си тон. — Това, което ми каза, изведнъж ми се стори прекрасен финал на един живот, напълно отдаден на развлечения.

— Развлечения ли! Ти съвсем си без сърце! Срамувам се за теб.

— Е, хайде сега, Кери, не бъди толкова състрадателна към всички, даже и към себе си. Познавам хора с много повече грижи от тези, които си имала. В Испания живях при една стара сляпа жена, която живееше абсолютно без нищо, нямаше дори достатъчно за ядене, която мръзнеше през зимата и се потеше през лятото, която е изтърпяла не само абсолютната сиромашия, но и абсолютната самота и въпреки това нито веднъж не се оплака. Не трябва да падаш духом.

— Но как мога да не се тревожа, като гледам докъде стигнаха нещата? Ако ти беше добър син и беше останал вкъщи да помогнеш на татко, да вземеш нещата в свои ръце, то ние щяхме още да сме щастливи в Стилуотър. Ти щеше да бъдеш обичан и уважаван…

— Вместо мразен и презиран…

— Стивън — постави умолително ръката си на рамото му, — даже сега не е твърде късно. Татко има нужда от теб. Той все още…

— За бога, Кери — прекъсна я той грубо. — Ти знаеш, че съм женен. Искаш да дойдем и двамата в твоето бунгало от четири стаи.

— Тогава няма какво повече да си кажем — въздъхна тя, надяна влажните си памучни ръкавици и взе остатъците от чадъра си.