Читать «Гробницата на кръстоносеца» онлайн - страница 227

Когато влезе и седна, Стивън взе писмото — мислеше, че е от Глин, но като видя почерка на плика, остави го обратно и леко се намръщи. След като се навечеря, го отвори и като усети любопитния поглед на жена си, каза:

— От Керълин е. Иска да се срещне с мен.

— Ще отидеш, нали?

— Каква полза ще има от това?

— Сигурно няма нищо лошо в това да се срещнеш със сестра си.

— Но това ще бъде просто загуба на време.

— Но тя е твоя плът и кръв.

Веждите му се отпуснаха и той не можа да сдържи усмивката си.

— Обичам те, Джени! И поради това ще отида — каза той смирено и тържествено. — Получих си това, което заслужавах заради тази проклета опера.

Тя му се усмихна с тъжно съчувствие, утешително и с разбиране.

През следващата седмица, в сряда, макар и неохотно, той се отправи към гара „Виктория“, където под централния часовник Керълин щеше да го чака.

Минаваше единадесет часа, когато слезе от автобуса и си проправи път сред претъпкания перон. Питаше се дали Кери, тази завеяна душа, би могла да закъснее. До щанда с книги забеляза една ниска жена на средна възраст, с прошарена коса, облечена в костюм от груб плат, който й стоеше лошо, и всичко това му помогна да си спомни чертите й. Когато го забеляза, широкото й развълнувано лице се изопна, тя направи няколко крачки към него с малка, нервна въздишка и го поздрави. Да, това наистина бе сестра му.

— Какво утро! — възкликна тя. — Истински проливен дъжд.

— Сигурно е валяло и когато си пътувала до Халбъро.

— Да, валеше. Нямаше автобус, поради това вървях пеша. Вятърът обърна чадъра ми наопаки.

Тя потисна смеха си и отново издаде същата слаба въздишка. Показа чадъра си — една антика от парцалива коприна с изкривени спици. Сетне добави:

— Ще се поправи, макар че… мислиш ли?

Стивън попита:

— Няма да откажеш чаша кафе. Да отидем ли в бюфета?

На нея й се искаше да се измъкне от блъсканицата и шума на гаровия ресторант.

— Не можем да разговаряме там. Твърде е шумно. Има едно малко място, казва се „Меденият чайник“.

Те излязоха от гарата и на гърба на „Виктория стрийт“ влязоха в сграда, боядисана във воднисто ябълковозелено. Горе, в малка хладна стая, те седнаха до маса от опушен дъб, върху която имаше ваза с изкуствени цветя, касичка за събиране на пожертвования за д-р Бърнард Хоумс и една швейцарска хлопка за крави. Стивън раздруса хлопката и в този миг една жена в дреха от сиво грубо сукно се появи усмихната, донесе лед, две чашки от някакво сиво възтопло питие и една поставка с кифли.

Керълин говореше за какво ли не — за времето, за реколтата, за очакванията от лов на лисици, но в момента, когато жената си отиде, раменете й се отпуснаха и тя унило разбърка течността в нащърбената си чаша.