Читать «Гробницата на кръстоносеца» онлайн - страница 225

— Искаш ли да пиеш нещо? Нека да седнем. Има топло мляко. Но може би ще предпочетеш уиски със сода.

Той би могъл да се закълне, че тя се отпусна облекчена, след като той предпочете млякото. Въпреки бързите й движения долавяше, че беше станала недоверчива, наплашена от многото компромиси, които беше направила със себе си. Докато му наливаше млякото, той я наблюдаваше дискретно. Тя говореше много повече от преди и имаше странния маниер да се самообвинява. На бюрото той забеляза папки, бележници, списък на молби, различни книжа, свързани с благотворителната й дейност, а отгоре, до снимките на децата, лежеше портрет на красив свещеник с високо чело, излъчващ благородна чистота — безспорно това беше Лофтъс. Той се приближи до нея и я изгледа внимателно.

— Значи това е викарият на „Свети Барнабас“.

— Ти познаваш ли отец Лофтъс?

— Познавах го някога. Той беше груб с Джени… жена ми… когато тя работеше в Сетълмента.

И после разсеяно добави:

— Сега изглежда добре охранен.

— О, как можеш да говориш така, Стивън? Погледни колко благородство има в това лице!

— С една фотография можеш да направиш всичко, каквото пожелаеш, Клеър — усмихна се той без злоба. — Ако аз бях го нарисувал, щях да проникна под повърхността на тлъстините.

Той избухна в смях, който завърши с пристъп на кашлица. Изтри очите си с изцапана от боите носна кърпа.

— Извинявай. Просто си мислех какво съм преживял, за да реагирам по този начин.

Тъй като тя не отговори, той седна отново.

— Как е Джефри?

Тя се изчерви, но отговори спокойно.

— Мисля, че не сме се виждали няколко месеца.

За него не беше трудно да разбере какво имаше предвид. Ако не беше истински разделена с Джефри, най-малкото тя го виждаше възможно по-рядко и за компенсация изпълваше живота си с хубави предмети, със заседания на комисии и добре организирана благотворителна дейност. Все пак колко ли много самота бе изживяла в тази прекрасна стая, така прохладна сега след горещината на театъра и дъхът на лавандула?

Тишината стана мъчителна. Тя отиде до него и му предложи сандвич.

— Не съм гладен — отговори той. — Изядох една купа шкембе с лук преди операта.

Тя го погледна бързо и леко се изчерви. Защо трябваше да проявява тази ненужна грубост? Беше ли това несъзнателно, или пък беше нарочно? Тя се запита защо го беше поканила тук, в мястото, създадено само за нея. Можеше ли това да бъде Стивън Дезмънд? В този ужасен костюм и в тези евтини кафяви обувки. Беше облечен точно като човек от работническото съсловие. Главата му, спокойна и изправена, определено изпъкваше, но остриганата му коса подчертаваше грапавините на черепа му и просто я плашеше. Това впечатление се подсилваше още повече от ироничното спокойствие в очите му. Красивите му ръце бяха загрубели, а ноктите му бяха очукани и зацапани с боя. Но тя успя да се справи с тези свои чувства, като си даваше сметка с каква мисия се е заел той. Желанието да му помогне се загнезди отново в нея.

— Стивън! — извика тя импулсивно. — Къде си живял през всички тези години?