Читать «Гробницата на кръстоносеца» онлайн - страница 222

— О, ние се срещаме с много хора. Ние се обличаме и ходим на приеми, където стоим през цялото време и не разговаряме. Ние посещаваме официални вечери, седим на течение, слушаме дълги, помпозни речи. Ние сме много ангажирани. Но ние бяхме по-щастливи в Париж, когато ти беше свикнал да хвърляш ботушите си по мен и да ме наричаш проститутка.

Стивън избухна в смях, но Джени изглеждаше малко смутена, а самият Глин беше напълно объркан.

— Ти си несправедлива, Ана. Сега при нас има някакъв ред. Имаме определено положение, задължения, които трябва да се изпълняват, отговорности, които трябва да се поемат. — Той се обърна към Стивън. — Този начин на живот, в който си изпаднал, не е правилният. За теб това не е добре. Трябва да те изтръгнем от него.

— Наистина ли? — усмихна се Стивън. — И как ще стане това?

— Като си осигуриш получаването на наградите, които ти наистина заслужаваш!

Педантичният тон на забележката накара Стивън да поклати глава.

— Ако някой беше казал подобна глупост преди двайсет години, щеше да го нокаутираш. Аз не се стремя към успеха. Нямам време за това. Успехът, особено общественият, убива духа. Сега, когато съм освободен от желанието за успех, мога да се отдам на работата си без остатък.

— А сега чуй ме и мен, Дезмънд — рече Глин малко разгорещено. — Нека да бъдем трезви по този въпрос, без емоции. Да оставим обществото настрана. Никой не иска да популяризира твоето изкуство. Но нима си безразличен към това, какво хората, които наистина те познават — твоите приятели художници — мислят за работите ти?

— Нито един художник не трябва да рисува заради аплодисменти или заради положителната оценка на своите събратя. Той трябва да работи само за да задоволи себе си.

— Наистина ли предпочиташ никога да не направиш изложба на свои картини?

— Някога, в началото на моите усилия като художник, на мен страстно ми се искаше да изложа моите картини, да получа признание и известност. Сега просто ми е все едно. Не желая да продавам. Обичам произведенията си. Предпочитам да са около мен, прави ми удоволствие да ги взема в ръце и да ги докосна отново. Достатъчно ми е, че знам тяхната цена.

— Господи! Нечовешко е да не желаеш някаква положителна оценка.

— Похвалата или отрицанието имат само моментен ефект върху човека, чиято любов към красотата прави от него най-строг критик на собствените му произведения. Това са думи на Кийтс.

Изглеждаше, че Глин беше навлязъл в хлъзгава почва, но се овладя и започна да пълни лулата си. Като изчатка силно с кибрита, той си каза, че няма да позволи да го отклонят от намерението му и че ще го осъществява по-решително, откогато и да било. После продължи с един по-умерен, примирителен тон.

— Поне ще признаеш, че напоследък демонстрираш известна отчужденост. Не е добре за хора като нас да бъдат толкова усамотени.

— Но ако този някой работи?

— Аз също работя. Но освен това трябва да ходя насам-натам. Невинаги това е много удобно, но го правя и да ти кажа откровено, започна да ми харесва. Срещам се редовно с моите колеги във „Фраскати“, наминавам в клуба „Гарик“, присъствам на заседанията в Академията на изкуствата. Мисля, че е крайно време да престанеш да се криеш. Имам два билета за „Дон Жуан“ в „Ковънт Гардън“ за четвъртък вечер. Даде ми ги госпожа Лехмън, ти помниш, че й рисувах портрет миналата година. Ще дойдеш ли?