Читать «Гробницата на кръстоносеца» онлайн - страница 221

— Добре ли прекара деня? — запита Глин.

— Нелошо. От сутринта съм надолу по реката към Гринуич.

— Как се чувства старата майка Темза?

— Имам проблеми с нея, както винаги. С какво се занимаваш напоследък?

Ричард се поколеба, докосна ланеца на часовника си — един забележително масивен образец на златно изделие на фирмата „Албърт“, подарък от доволен клиент, който някога му беше позирал.

— Всъщност започвам портрет на лорд Хемърхед.

— Ти рисуваш доста портрети напоследък. Това ти носи допълнителни доходи, нали?

— Да.

— Струва ми се, че си спомням това име. Не е ли той собственик на бирена фабрика?

— Разбираш ли…

— Да, това са хората, които поддържат живо изкуството.

Глин погледна изпод вежди настрани, като се чудеше дали няма някаква ирония в думите му. Но изразът на лицето на Дезмънд остана открит и приветлив. Настъпи мълчание, след която Джени, чието лице се беше зачервило от печката, излезе напред с димящи чинии в ръце и като ги постави на масата, весело покани гостите да седнат.

Глин, чието удоволствие от вкусната храна с годините все повече растеше и признаците за това се виждаха по отрупаното му с килограми тяло, се зае охотно да се храни. Но не можеше да не забележи колко безразличен към храната беше Стивън. Той, изглежда, нито знаеше, нито го беше грижа какво яде. Но настроението му беше необикновено ведро, красотата и живецът в очите му бяха неотразими, докато описваше с подробности как една баржа почти го завлякла в средата на реката.

— Това беше едно великолепно състезание по псувни — завърши той весело. — След него напълно си загубих гласа.

— Какво? — възкликна обезпокоена Джени с поглед, вперен в него.

— Няма нищо. Когато работя, нямам нужда да говоря.

Стивън се обърна към Глин с усмивка.

— Тапли е почти глух. Често пъти не отварям уста сутрин, та чак до завръщането ни вечер.

С вдигане на вилицата си Глин изрази несъгласие.

— Не е нормално — каза той. — Ти си като Ана. Понякога ми е трудно да изкопча от нея дори една дума през целия ден.

Ана го погледна както винаги сериозно, със загадъчно свиване на устните.

— Това беше първото ти условие, което ми постави, когато дойдох да живея при теб.

— Дошла си да живееш! — запротестира Глин. — Не можеш ли да разбереш веднъж завинаги, че сега ти си уважавана жена?

— Понякога си мисля, че ние станахме твърде „уважавани“.

— Какво имаш предвид? Не се ли радваш поне малко на положението си? Погледни хората, с които се срещаш.