Читать «Гробницата на кръстоносеца» онлайн - страница 214

Той отговори, като поднесе чинията си за втора порция.

— Ще ти помогна за чиниите.

— Нямам никаква работа. Само твоите са останали. Няма да ми отнемат и минута.

Почисти масата, отиде до стаята си, изми се и се върна в кухнята. Тя свърши с бърсането на чиниите и закачи мократа кърпа от едната страна на мивката. Погледът й се спря на усмихващия се Ерни.

— Ще получиш мозъчно увреждане, ако учиш толкова много. Как е „Уеъри Уил“ тази седмица?

— Върховна е! Чета я по малко, за да имам по-дълго.

— Мислех си, че ще отидеш на някой филм?

— Без мен. Няма каубойски филми тази седмица.

Настана тишина. Внезапна идея мина през главата на Стивън, когато седна с ръце в джобовете на края на кухненския бюфет.

— Имаш ли нещо против да отидем на кино, Джени?

Тя му се усмихна, но завъртя отрицателно глава.

— Моля те, нека да отидем!

— Не съм любителка на филми. Особено в такава красива вечер като тази — рече тя и погледна през прозореца. — Навън е чудесно. Ясно и меко.

Стивън проследи погледа й и видя кръглата сребриста луна, която се издигаше от водната повърхност на пристанището. Реши да откликне на нейното желание:

— Тогава нека да направим разходка.

Усмивката й разцъфна и тя изглеждаше наистина доволна.

— Би било добре човек да се поразтъпче малко, след като е прекарал цял ден на едно място. Ще си сложа палтото само за секунда.

Тя го остави да чака по-малко от минута, след това, като поръча на Ерни, който не им обърна никакво внимание, да наглежда печката и да уведоми Флори, че ще се върнат след половин час, тя първа заслиза надолу по стълбите.

Тръгнаха по кея. Луната светеше в нейната трептяща пълнота, млечният път беше като една пътека от блестящо сребро. Когато минаха покрай „Делфин“, той я изгледа въпросително:

— Имаш ли предвид нещо по-определено?

Тя отговори с отрицателен жест.

— Не бих могла да си го представя някак си. Навън е толкова хубаво! Такава луна и звезди!

Наистина, когато стигнаха до крайбрежната алея, веригата от светлини имаше вид на бледа огърлица, която се състезаваше със звездния блясък. На пейките влюбени двойки седяха само за да стиснат ръцете си. Морето прииждаше с ритмична последователност като една гигантска морска змия, чиито размери нарастват непрекъснато. Твърде бързо стигнаха до края на алеята, без желание да съкратят тези чудесни мигове, като се върнат веднага обратно.

Стивън каза:

— Толкова е светло! Да минем ли през пясъците?

Тя не възрази. Стъпиха на широкото пясъчно пространство, освободено от отлива. Той започна да размишлява на глас:

— Знаеш ли, Джени, ние за първи път сме заедно сами.

— Смешно, нали? — засмя се тя несигурно. — Не сме имали такава възможност. Шансът е хубаво нещо.

— Струва ми се, че съм те познавал цял живот.

Думите се изтръгнаха сами от него. Тя не отговори. Мълчаливо продължиха по брега, по който бели, полузаровени раковини блестяха като паднали звезди. Зад тях градът блещукаше далечен, окъпан в светлина. Бяха сами на безлюдния бряг.