Читать «Гробницата на кръстоносеца» онлайн - страница 212

— Бях в Гранд хотела за една бърза чашка, мислех да изпия още една, но после се отказах. Ако бях останал, нямаше да попадна на теб. Провидението си каза думата, стари приятелю. Нищо друго.

Той беше понапълнял след последната им среща, вратът му беше понадебелял и неговото тясно вталено палто, като на човек със спортна фигура, отказваше да скрива началото на пълнотата. Лицето му, макар и все още твърде красиво, беше загрубяло, а в очите му, въпреки че излъчваха същата сърдечност, имаше твърдост, която беше подозрителна дори за непознат.

— Да се върнем обратно вътре. Трябва да изпиеш една с мен.

Те отидоха в бара на хотела. Честър се усмихна на барманката, килна шапката си назад и кракът му автоматично потърси бронзовата опорна тръба.

— Какво ще пиеш? Чаша горчиво питие? Аз ще взема уиски и малко сода.

— Какво те доведе в Маргит? — попита Стивън, когато най-после му се удаде възможност да говори.

— Бизнес, приятелю. Южният бряг е моята стихия. Посетил съм всички хотели в този район.

— Ти си престанал да рисуваш?

— Боже господи, разбира се. Много отдавна. Вълната на живота ме отнесе към проблемите на хората… Имам работа… и то много хубава.

Той представи измислицата си със заразителна усмивка, като удари леко небръснатата си брада.

— Грижа се за нечистоплътността на нацията.

— По какъв начин?

— Като продавам сапун, стари приятелю. За „Глукщейн брадърс“. Страшно хубава фирма. Добре поставен съм сред тях… почти на партньорски начала. — Погледна в огледалото и оправи връзката си, която, както Стивън видя сега, явно показваше подобрението в живота на Хари; носеше си стария костюм от бледосиньо райе на колежаните от Итън. — Работата е хубава. Аз обичам да пътувам.

Настъпи тишина. Независимо от веселието му и бликащото добро приятелско чувство в ъгълчетата на очите на Честър вече се бяха появили бръчки, а чарът му, подобно на мъха на кадифената му яка, бе чувствително изтънял. Ноктите му, за човек, който приема грижата за чистотата на нацията толкова сериозно, бяха печално мръсни.

— Чувал ли си нещо за Ламбер? — запита Стивън.

— Филип? — погледна наперено Честър. — Елиз го изостави, ти знаеш — по време на войната отиде при един австрийски офицер. Последното нещо, което чух за Филип е, че работи като дизайнер на стенни тапети за една малка фирма в Чантили.

Честър замълча и кимна с глава:

— Разбира се, ти трябва да знаеш за Еми?

— Не!

— О, боже мой, човече! Не четеш ли вестници? Една вечер, около шест месеца след като ти замина, тя се изкачила за своя номер. Казаха при разследването, че пързалката е била мокра, не добре осветена, но освен това Еми е била на вечеря преди номера и според мен се е натряскала добре. Както и да е, тя се подхлъзнала при излитането, загубила равновесие във въздуха и паднала на главата си.

Стивън замълча. Въпреки че знаеше Честър като безподобен лъжец, той не се усъмни в истинността на новината. Въпреки че го шокира, тя отекна в него по странен начин, само като завършек на един епизод, толкова отдавна забравен, сякаш вече е бил мъртъв. Нито пък имаше възможност да се замисли върху него, защото Честър веднага започна да говори за себе си по-малко открити лъжи с една любопитна и безстрашна самоизмама, която забравяше положението му на евтин търговски пътник, работещ на комисиона, неизплатените дългове, изпросените заеми и изръсените от приятели питиета, измамната външност, която му даваше възможността да прекарва по една нощ безплатно в евтини хотели или да заеме работно място. Той почти даде живот на своята лъжлива оценка за превъзходството на хората от старата школа, демонстрира имитация на просперитет. Него очевидно не го интересуваше това, с което се занимаваше Стивън. В неговите маниери, в този вятърничав шарлатанизъм имаше нещо, което будеше възхищение, имаше нещо близко до героичното, нещо, което и за миг не се поддаваше на депресия или на горчивите проблясъци на истината. Като погледна часовника над бара, Честър се размърда.