Читать «Гробницата на кръстоносеца» онлайн - страница 211

Следобедът не беше по-различен. Слънцето продължи да припича през облаците, но работата му с четката не беше достатъчно бърза, за да хване плуващата игра на светлината. Когато започна четвъртия си опит, траулерите му се отделиха и заплуваха към морската шир, като оставяха празно пространство в композицията подобно на изваден преден зъб. Той се предаде ядосан. Не мислеше да се връща в магазина. С блок под мишница, с ръце в джобовете и с наведени рамене тръгна из стария град, разглеждаше витрините на морските магазини, оценявайки преди всичко изложените стоки на корабни търговци на провизии, на майстори на корабни въжета и такъми и доставчици на мощни керосинови двигатели. Просто убиваше времето.

Беше ли сериозно влюбен? Ситуацията изглеждаше толкова абсурдна, че той беше принуден да я отхвърли — казваше си, че вече е прехвърлил трийсетте, че може би временно е във форма, а всъщност е подвластен на периодични влошавания на състоянието на гръдния кош, лишен е от семейна собственост, почти няма никакви пари, обречен е неизбежно на тази бездоходна господарка — изкуството. А Джени? Тя самата вече не беше момиче, въображението му го беше измамило. Тя бе една жена от работническата класа, приближаваща средна възраст, ниска, с обикновено лице, твърде необразована, с познания за рисуването не повече от тези на ескимоска и с ужасен вкус при избора на шапки. Освен това, не беше ли предупреден с тактическа настойчивост от Флори? И накрая си каза, че в името на здравия смисъл трябва да престане да мисли за нея. Но въпреки цялата си логическа постройка той не можа да го стори.

Отчаян, Стивън реши да се поразходи покрай брега. Когато минаваше покрай Гранд хотела, който заемаше централно място на крайбрежната алея, един мъж с бомбе и оръфано палто с кадифена яка, с квадратна черна чанта се появи от въртящата се врата и тръгна към него. Нещо във фигурата, в люлеенето на раменете му беше смътно познато. И наистина, когато се приближиха един към друг, те внезапно се познаха.

— Да пукна, ако това не е Дезмънд! Каква изненада! Приятно ми е да те видя, стари приятелю.

Това беше Хари Честър. Той пое ръката на Стивън, стисна я енергично, с явно задоволство от срещата, като отбеляза колко странен шанс е тя и колко малък е светът.