Читать «Гробницата на кръстоносеца» онлайн - страница 209

Чаят беше силен, тъмен, като препечено месо, ужасно горещ. Флори настояваше да изпият по едно канче, за да изгонят студа от стомасите си. След това с очи, обърнати към Стивън, тя сервира мидите, като отбелязваше с познатото свиване на устните изненадата, която го очакваше, след като ги опита.

— Никога не сте очаквали да бъдат толкова вкусни, нали? — сгълча го тя. — Изпийте също и сока от мидите!

— Черупката на мидата трябва да остане празна — съгласи се Ерни, след като полегна.

Мидите наистина бяха много вкусни — всяка в своята бяла раковина, крехки и солени. Една прясна храна от морето, която дава представа за същността на океана — може би първия акт на съзиданието.

След това дойде ред на скаридите. Вземаха ги направо от гърнето, нежнорозови, разделящи се с бронята си без шум, хрупкави, сочни. Те ги изядоха с дебели филии домашен хляб, намазан със селско масло. Наляха си още чай. След това хапнаха сиренки, които Джени беше изпекла предната вечер. Последва тишина, засилена от бавния ритмичен шум на прилива. Никой нямаше желание да се движи — по един странен и приятен начин ги обхвана леност. Съзерцаваха как бялата луна се оформя във все още чистото небе. Стивън копнееше този прекрасен час, ако може да не свършва толкова бързо. Но Флори се намеси:

— Смрачава се. По-добре да вдигаме платната.

Всичко, което беше необходимо за пикника, беше вдигнато, понито беше запрегнато отново, лампата кандило запалена. Флори и Ерни седнаха отпред. Стивън беше вече седнал в каручката и протегна ръка, за да помогне на Джени да се качи отзад. Той стисна пръстите й здраво и я притегли към себе си. И в тази близост, като от удар от мълния, той изпита освобождаването на чувство, което се беше насъбирало у него през целия следобед — една физическа сладост от стискането на нейната суха, топла кожа, един заливащ го прилив на опиянение, което накара сърцето му да се преобърне и да затупка — толкова неочаквано и силно беше това вълнение, че го остави без думи.

Заради кошницата, която заемаше много място, Джени и Стивън бяха принудени да седнат един до друг. От мекия допир с тялото й вълни на топла жизненост нахлуха у него. В продължение на години, още от времето на безплодното ходене по петите на Еми Бартело, той не беше гледал на нито една жена с желание. То умираше в него и убийството му го обричаше на вечно безбрачие. Но сега сякаш животът отново го повика. Тя беше ли разбрала? Можеше ли тя да сподели същото чувство? Тя също беше прекалено тиха, а може би бе все още пренапрегната. И този тревожен пулс, който той усети, когато ръцете им се срещнаха — не беше ли това бушуващата кръв?

Те навлязоха в града, който ги прие с блясъка на светлините, отразяващи се върху маслената вода на пристанището. Когато се приближиха до кея, Флори възкликна прозаично:

— Ах, колко съм жадна от тези скариди! Ще спрем ли в „Делфин“ да пием нещо приятно?

— Аз съм за — каза Ерни. — Ще пия минерална вода.

— На такива места пиенето не е позволено на тези, които са под осемнайсет години.