Читать «Гробницата на кръстоносеца» онлайн - страница 208

— Никога не съм имала възможност, предполагам. Е, да, признавам, че няколко млади мъже се навъртаха. Но на мен не ми направи впечатление нито един от тях — усмихна се тя изведнъж. — Знаете как са тези неща, господин Дезмънд. Парен каша духа.

Преди той да успее да й отговори, тя забърза към брега.

Облякоха се и тръгнаха боси към скритата част на скалистото заливче, където Флори и Ерни чакаха с мрежи за скариди, всяка закачена за дълъг прът с дървен накрайник, подобен на гребло.

— По-добре късно, отколкото никога — поздрави ги Флори язвително. — Вземете си мрежите от Ерни. И ако действително сте готови, да започнем.

Като постави напречната летва върху неравното дъно, тя закрачи сред плиткото, като буташе мрежата пред себе си и вдигаше мътен облак от пясък. Ерни и Джени се наредиха в линия и се придвижваха бавно отзад, а малко по-встрани ги следваше Стивън. Той забеляза в чистата вода точно пред тях очертанията на скаридите — едва видими, с желатинови форми, с деликатни мустачки, почти прозрачни, пропускащи само пъстрия цвят на пясъка. Всяка скарида имаше малки тъмни очички, които придаваха на крехкия организъм съдържание, способно да го приобщи към общата опасност, да го накара да се люшка насам-натам заедно с цялото това множество. Немалко от тях се изплъзваха, но в края на влаченето, когато прътовете се вдигаха над водата, се виждаше, че в мрежите има значителен улов.

— Донеси кофата, Ерни — изкомандва Флори. — Вземи само най-големите, другите върни обратно. Вие, тримата, продължавайте. Аз отивам до скалите за сърцати миди.

Вятърът духаше леко, слънцето се появи като блестящ портокал. До глезените във вода, те преравяха своите площи и след час кофата беше пълна. След малко откъм скалите, където гореше и хвърляше искри огън от плавей, се чу викът на Флори. Те тръгнаха към нея. Постлаха бяла покривка върху гладка и суха издатина, затиснаха краищата й с кръгли гладки камъни, чаят кипна, а върху огъня имаше гърне с кипяща вода.

— Сигурно някои части на тялото ще ми премръзнат — рече Флори, като държеше посинелите пръсти на краката си близо до пламъка на огъня. Обърна се към скаридите и каза: — Влизайте!

— Срамота! — промърмори Джени с леко потръпване, когато извитите рачета изчезнаха в кипящата вода. — Бедните!

— Те не чувстват нищо — увери я Ерни. — Не се нервирай толкова. Така ли е, господин Дезмънд?

Вперил поглед в Джени, Стивън едва чу въпроса. Без да забелязва нищо, тя стоеше с леко разтворени голи крака, със скъсена отпред пола с басти, под която се подаваше чиста фуста, с отворена на шията блузка с надиплени ръкави. Мрежата за ловене на скариди беше все още на рамото й. Бузите й бяха опърлени от морето и от носените от вятъра песъчинки до яркочервено, косата й бе разрошена от вятъра — тя имаше един дълбок синьо-черен цвят, фигурата й беше ниска и здрава, наведена леко напред, обърната към скучния и разочароващ залез. Стивън не носеше картон, но копнееше с болезнено желание: „Боже господи, ако можех само да я нарисувам каквато е сега, с тези контрастни цветове в червено и синьо и с това гримирано сякаш с руж лице“.