Читать «Гробницата на кръстоносеца» онлайн - страница 13

— Трябва да си призная, Бъртръм, че виждам малко вреда във всичко това. Помня, че когато бях в Интерлейкън с татко, аз нарисувах няколко прекрасни малки картини с водни бои на езерото. Преобладаваше синият цвят. Стивън винаги е обичал да рисува. Наистина ти беше този, който пръв му купи кутия с боички.

Той силно прехапа устни.

— Това не е детско хоби, Джулия. Знаеш ли, че в продължение на години, без да ни каже, той е пътувал от Оксфорд до Слейд, за да посещава вечерните курсове по изкуство?

— Слейд е учебно заведение с репутация. Стивън ще има много време да рисува между проповедите. И наистина рисуването успокоява нервите.

Той потисна импулса си да не извика. За момент пасторът остана с наведена глава, след това с тон на победител, но задъхвайки се, каза:

— Да се надяваме се, че си права, скъпа. Предполагам, че се безпокоя напразно. Без съмнение, той ще се стабилизира, когато се включи в ритъма на работата си в Лондон.

— Изобщо не се съмнявам в това. Знаеш ли, Бъртръм, аз реших вместо в Харогейт да отида в Чентълхем следващия месец. Казаха ми, че минералната вода там помагала на жлъчката. Когато господин Леополд взе за последен път проба от урината ми, оказа се, че имам голям недостиг на жлъчни соли.

Той побърза да й пожелае лека нощ с глух глас, преди да каже нещо по-лошо.

Като излезе от стаята, чу в коридора бавното тракане на машината на Керълин, която неуморно печаташе бележките за утрешната му литургия.

Четвърта глава

В един сив и дъждовен следобед, шест седмици по-късно, Стивън, който се връщаше от посещения по домовете на енориашите, крачеше бавно по улица „Клинкър“ в източната част на Степни. Серните изпарения, които идваха от лондонските докове, правеха тесния проход по-опасен, притискаха Стивън, сякаш искаха да го задушат. Никаква светлина, никакъв цвят, само мъртвилото на изоставени тарги и колички и едри мазни буци въглища, каручката на пивовара с впрегнатия кон, от който се издигаше пара в дъжда, и каруцарят, наведен под прогизнал чул. Местен автобус изтрополи и го изпръска с кал, когато отминавайки, зави към Сетълмента.

Сградите от червени тухли и с неугледна гипсова мазилка, построени в редица, хлътнали навътре по протежението на цялата улица като изоставени стари хора, както никога досега му заприличаха на изправителен дом. В този момент входната врата се хлопна и високата слаба фигура на Уордън, покрит до петите с дълга тъмна пелерина, се появи на прага. Преподобният Криспин Блис Уордън излезе с чадър в ръка и с нос, настроен да усети времето.

Стивън прецени, че срещата е неизбежна.

Другият мъж пръв заговори.

— А, Дезмънд, вече сте се върнали ли?

Стивън си помисли, че тонът не беше особено приветлив, а като на човек, който се опитва да се хареса, но не успява въпреки всичките си старания, въпреки нуждата от братска любов. Без съмнение преподобният Криспин Блис, свещеник в църквата „Свети Кътбърт“, беше предан на Бога служител, който работеше много за благото на хората на това неблагодарно поприще. Духовник с нисък ранг, но със силни евангелистки принципи, той беше човек с искрено, макар и едностранчиво религиозно чувство. Но освен с дълбоката религиозност неговата личност не привличаше с нищо друго: сух, педантичен, обидчиво недосегаем. Еднакво нещастен беше и опитът му да ходи с отметната назад глава, и магарешкият му начин на защита, и най-вече гласът му, излизащ на пресекулки, леко напевен, винаги готов да изрече забележки със силен фалцет.