Читать «Грешката на президента» онлайн - страница 259
Фридрих Незнански
Алексей се претърколи на дясната си страна и натисна с крак желязната врата. Оглушителната музика затихна и гласът на президента попита:
— Да излизам ли?
— Стой там! — кресна килърът. — Диджей такъв…
Той заби иглата направо през ръкава, изпразни еднократната спринцовка и веднага се почувства по-добре. Свирепата болка се смени с тъпа, пулсираща тежест. От коридора, опразнен от избягалите командоси, се чу предпазлив шум.
— Кой? — изрева Алексей, вдигайки кипариса.
— Свои, свои! — отвърнаха от коридора. Гласът принадлежеше на Макс.
— Застани на вратата! — заповяда килърът. В мъгливо оранжевия правоъгълник изникна силует с бушмен в ръцете и в шлем с вдигнат предпазител. Наистина Макс. — Влез — разреши Алексей.
Той излезе иззад барикадата си и хвърли на пода респиратора. Няколко прозорчета бяха счупени от куршумите и течението вече беше изтеглило отровната мъгла.
— Къде е Дрозда? — попита той Макс.
— Идва насам. А той къде е?
— Там — извъртя глава Алексей и Макс мина покрай него към кабината. Отзад, откъм вратата, леко го осветяваше и затова килърът успя да забележи внезапното движение и разбра какво означава то. Дясната му ръка вдигна към бедрото неуспелия да изстине кипарис, палецът натисна спусъка. Така че изстрелите се разнесоха почти едновременно.
Макс се срути някъде в тренажора, шлемът му се търкулна с глух удар: главата, към която беше притегнат, просто изчезна. Няколко куршума от упор отхвърлиха наемния убиец към стената, обшита с дървена ламперия. Той се свлече на пода, като подгъна неестествено десния крак под себе си и остана така.
Той не изгуби съзнание, просто сякаш се отдели от собственото си тяло и известно време плува в пустотата, недосегаем за грижите на тоя свят. После тялото опита да се помръдне, сгърчи се от болка и разбра, че в прастария спор на куршума и бронята, последната дума все пак е на куршумите.
— Санка — изговори той. — Защо, Санка.
От устата към брадичката му потече кръв. Отвън се приближаваше тропотът на тичащи крака, чуваха се гласовете на Турецки и Дроздов.
4.
В тренажорната зала цареше мъртва тишина. Осветявайки си пътя със силни фенерчета, дроздовците начело със своя командир пъргаво заеха стратегически позиции и отвориха желязната врата на озвучителната кабина. Президентът стоеше вътре, вдигнал над главата си тежкия усилвател, и беше готов в случай на нужда да тресне по руски с него всеки влязъл.
5.
Турецки огледа съблекалнята и банята, но не намери нищо, освен трупове в камуфлажна униформа.
— Алексей!… — повика той предпазливо. Не последва отговор.
Автомобилната колона вече отнасяше руския президент по Хорошевското шосе. Върналият се Дроздов стоеше над тялото на Макс, когото най-после бяха измъкнали от тренажора и го бяха сложили на пода, като прикриха останките от главата му с нечия сгъната куртка. Полковникът гледаше проснатото тяло и мислеше, че така стреляше някога само един човек. И почеркът му беше разпознаваем като автограф. Но защо?… Внезапна догадка порази Дроздов. Той вдигна бушмена на Макс, който лежеше до гърдите на покойния, и извади пълнителя.