Читать «Грешката на президента» онлайн - страница 232

От другите две снимки срещу Турецки гледаха, усмихвайки се непонятно на какво, началникът на президентската спецохрана Шилов и едва ли не първото лице във финансовата система на Русия Константин Корсунски. Те бяха определено разпознаваеми, макар все пак малко да не приличаха на себе си. Погледът на Шилов въобще не беше толкова тежък, колкото в действителност, но ако в реалния живот той правеше впечатление на рязък, дори груб човек, то на портрета, направен от Мойсеев, беше по-мек и: човечен. А Корсунски въобще не приличаше на днешния финансист, умен, предпазлив и опасен човек, а на някакъв професор, витаещ в облаците. Този Костя някога бе обикнала, бъдещата учителка Валя Лисицина и това въобще не изглеждаше учудващо.

„Да — помисли Турецки, като взе последния портрет. — Нали тук Вера още е жива. Те още не са престъпници, още не знаят какво ги чака в бъдеще.“

А ето и Вера, на която не й е било съдено да доживее до петдесет. Тя така и си останала петнадесетгодишна. От снимката срещу Турецки гледаше обикновено, съвсем средно женско лице. Вера не бе обещавала да стане красавица, но напълно е можела да бъде нормална жена и майка, щяла е да работи, да върти домакинство и би била ето такава — леличка с добродушно лице. Но не станала.

И накрая Алексей, братовчедът на Шилов, същият, когото Тимофеев нарече най-опасния и когото ненавиждаше най-много от всички.

Това беше мъж с едри черти на лицето, при това не би могло да се каже неприятни. Лицето изглеждаше волево, макар и грубовато. Устата беше плътно стисната, очите гледаха сурово. „Ами да, той току-що се е върнал от лагера — помисли Турецки. — Интересно какъв ли е станал сега?“

Саша пак подреди пред себе си всичките шестима. Той се вглеждаше в лицата, каквито можеха да имат тези хора, ако животът им се бе стекъл малко по-иначе. Тук, независимо че бяха състарени с четиридесет години, те съхраняваха младежкия оптимизъм, този израз, който никой компютър не би могъл да премахне. В живота, съдейки по лицата, които Турецки познаваше реално, те бяха съвсем други.

Всъщност сега от всичките шестима го интересуваше само едно лице — тайнствения Льоха, Алексей Шилов, братовчедът на началника на спецохраната и голям престъпен бос.

— Е, Саша, как ви се виждат резултатите? — попита Мойсеев, като се приближи до Турецки. — Впечатляват, нали?

— Да — замислено отговори Турецки. — Но да ви кажа честно, Семьон Семьонович, те не ме изненадаха.

— Значи прословутият „черен вторник“ все пак не е станал случайно — замислено каза Мойсеев. — Помните ли, като ви казвах, че курсът на долара не е толкова просто нещо. Някой доста е намазал от цялата тая работа. И ви съветвам: проверете кои банки са загубили от това и кои са спечелили. Винаги, естествено, има елемент на случайност, но тази акция е била планирана.

Турецки си спомни за „отстрела на банкери“, с който се занимаваше преди раняването си. Действително, веднага след „черния вторник“ всичко свърши — нямаше повече поръчкови убийства, нито взривове под вратата, нито избухващи коли. Значи Скронц е подготвял почвата за гигантската си финансова афера. И банките е трябвало да играят така, както му е било изгодно — да обявят такова търсене, което значително би надвишавало предлагането на валута, което по естествените икономически закони води до рязко повишаване курса на долара и другите твърди валути.