Читать «Грешката на президента» онлайн - страница 213

Този човек, за разлика от истинския държавен глава явно нямаше нищо напротив да се показва пред публика.

„Артист“ — мислеше президентът, докато гледаше глупашкото му, надуто от важност лице.

Самият той изобщо не беше артист дори в най-малка степен. Нещо повече: славата, известността — тези атрибути на властта, които привличат много хора — го оставяха съвсем равнодушен. Направо му досаждаха.

Той изобщо не понасяше изостреното внимание на околните, но къде ще се денеш от него, щом си държавен глава. Вярно, че премиер-министърът на Исландия ходи на работа с обществения транспорт, но там и населението е двеста хиляди — по-малко отколкото във Владимир.

В нашето общество хората, облечени във власт, а същото се отнася и до видните артисти, певци и прочие широко известни хора, фактически са отделени от останалите. И ако попаднат пред очите на хората, те ги разглеждат „като слон в зоопарка“, по израза на самия президент.

Ето това чувство, че си престанал да принадлежиш на себе си, го потискаше най-много, откакто зае високия си пост. И нямаше никакъв изход. Той неведнъж правеше опити да бъде като другите, да се държи като обикновен човек — нищо не излизаше. Опита да ходи в закрит клуб по тенис, а после забеляза, че служителите водят там едва ли не всичките си роднини — да позяпат истински президент. Сякаш е някакво чудовище. Наложи се да се махне от този клуб…

А как страда Фаина! Наложи й се да напусне работа, защото постоянно ходеха при нея с молби, предложения, идеи — стараеха се да му повлияят чрез жена му. Вижда се, тези хора се ръководеха от поговорката „Където шията, там и главата.“ С подобни молители също се налагаше да постъпва доста рязко.

Всичко това си спомняше сега, по време на принудителното безделие в заключената стая.

Но най-често от всичко президентът мислеше как можа да се случи това, което стана. Отново и отново анализираше фактите от последните три години, а особено последните месеци. Той наистина започна постепенно да губи чувство за реалност, чувството на единство със своя народ и страна. И от това започнаха тези мъчителни депресивни състояния, тези изнурителни безсъници.

Всички, които го заобикаляха, изглеждаха някак неистински, сякаш изрязани от картон фигурки, а не хора. Те се стараеха да направят живота на президента безпроблемен и удобен. И действително животът ставаше удобен, после още по-удобен и постепенно на президента започваше да му се струва, че го обвива вата. Че ако сега започне да вика, няма никой да го чуе.

Оставаше семейството. Единствените живи хора. Но и с тях започваше да се вижда все по-рядко и по-рядко.

Кога ли ще ги види пак?

Ще ги види ли?

„Трябва да се взема в ръце — каза си президентът. — Трябва да събера в юмрук цялата си воля и да не се разкисвам. Нали точно на това разчитат враговете ми.“

Руският президент наистина беше силен човек, целият свят знаеше фантастичното му умение да постига нужните решения, да печели, когато делото изглежда окончателно загубено, да открива най-неочакваните ходове.