Читать «Градът на часките. Слуги на уонките» онлайн - страница 176

Постепенно коритото на реката се разшири, а скоростта на течението отслабна, наизлязоха десетки дребни островчета, обрасли с гори, папрат и разперени като ветрила филодендрони. Веднъж Рейт зърна с крайчеца на окото нещо, което наподобяваше кану и в което се возеха трима младежи с щръкнали шарени прически, но когато извърна глава, за да ги огледа внимателно, видя само малък остров и не беше сигурен, дали ги е видял наистина. По-късно през този ден към тях се приближи змиеподобно чудовище с дължина двайсет стъпки, но след като ги последва за кратко, изглежда, изгуби интерес към лодката.

По залез пътниците устроиха лагер на брега на малък остров. Половин час по-късно Траз се озърна неспокойно и посочи на Рейт близкия храсталак. Чуха тихо шумолене, сподирено от неприятна миризма. Миг по-късно от храсталака изпълзя чудовището, което бе плувало край тях, и се нахвърли върху им със зловещ крясък. Рейт изстреля една от експлозивните си игли в разтворената му паст, главата му изригна, а тялото се нави на кравай, запъпли върху безброй крачета към реката и бавно потъна в нея.

Пътниците се настаниха изплашени край огъня. Хелсе наблюдаваше Рейт, докато прибираше игломета в торбата, и не успя да сдържи любопитството си.

— Откъде, ако мога да попитам, се сдоби с това оръжие?

— Животът ме научи — отвърна Рейт, — че искреността създава проблеми. Твоят приятел Дордолио ме смята за луд, Анахо предпочита да използва термина „страдащ от амнезия“. Така че, мисли каквото си искаш.

Хелсе прошепна, сякаш само на себе си:

— Какви странни истории щяхме да разказваме, ако всички говорехме само истината.

— Истината? — избухна в смях Зарфо. — Че кой има нужда от нея? Кой изобщо ще слуша подобни неща?

— Сигурно си прав — въздъхна Хелсе. — Но когато хората са обединени от обща и опасна цел, добре е да споделят тайните помежду си.

Траз, който откровено не харесваше яоса, го погледна с нескрита насмешка.

— За кого говориш? Лично аз нямам никакви тайни, нито опасни цели.

— Сигурно имаше предвид дирдирчовека — намигна подигравателно Зарфо.

Анахо поклати глава.

— Тайни? Не. По-скоро премълчани истини. Отчаяни цели? Пътувам с Адам Рейт, тъй като нямам какво друго да правя. Аз съм изгнаник сред полухората. Нямам друга цел, освен да оцелея.

— Аз имам една тайна — заяви с дяволита усмивка Зарфо, — и тя е мястото, където си държа париците. Моята цел? Също толкова скромна — два акра ливада край реката южно от Смаргаш, колибка под едно чарлишово дръвче, кротка женица, която да ми прави чай. Препоръчвам ви да си изберете нещо подобно.

Хелсе се усмихна едва забележимо, загледан в трепкащия огън.

— А моите мисли до една са тайни — волю-неволю. Колкото до целите — ако се върна някога в Сетра и успея да се разбера с гилдията на наемните убийци, ще бъда напълно доволен.