Читать «Градът на часките. Слуги на уонките» онлайн - страница 136

Цветето на Кат насочи пистолета към гърдите му, Дордолио се извъртя и стрелата избръмча покрай него. Тя огледа палубата, откри Хейзари и пристъпи към нея, вдигнала отново пистолета. Момичето извика уплашено и се скри зад главната мачта. Светкавица проряза небето между два облака, в оранжевото й сияние Дордолио се метна върху Цветето, ала тя го посече с кинжала и кавалерът отстъпи, полюшвайки се, а от шията му шурна кръв. Цветето на Кат вдигна пистолета и Дордолио се просна зад една капандура. Хейзари побягна към предната палуба, Цветето я последва. Един от моряците тъкмо идваше от там и се закова втрещен на място, когато видя цялата сцена. Цветето го ръгна с ножа в лицето и той падна възнак назад по стълбата.

Хейзари се криеше зад предната мачта. Светкавици раздираха небето, гръмотевиците се сливаха една с друга.

Цветето мушна слепешката от едната страна на мачтата, девойката се улови за хълбока и отстъпи, поклащайки се назад. Цветето на Кат насочи пистолета, но в този момент до нея се изправи Пало Барба и изби оръжието, което изтрополи по палубата. Цветето замахна с кинжала към него, замахна и към Рейт, който се опитваше да я улови, изтича по стълбичката на носовата кула и се изкатери на шпринга.

Корабът се издигна над вълните, шпрингът се наклони назад, сетне се заби във водата. Слънцето потъна в океана, Цветето се извърна, загледана в него, увиснала с една ръка на форщага.

— Върни се, върни се обратно! — извика й Рейт.

Тя се обърна и го погледна с унесено изражение.

— Дерл! — закрещя Рейт. — Илин-Илан! — момичето не показваше с нищо, че го чува. Той продължи да изрежда имената, които знаеше: — Цвете Син нефрит! — после извика придворното й име: — Шар Зарин!

Тя го дари с усмивка, изпълнена със съжаление. Рейт се опита да я примами. Спомни си детското й име.

— Зози… Зози… ела при мен…

Лицето на девойката се промени, тя се вкопчи с две ръце в мачтата.

— Зози? Не искаш ли да говориш с мен? Ела тук, бъди добро момиче.

Но умът й беше далеч оттук, зад хоризонта, където слънцето бе залязло.

И тогава Рейт извика тайното й име:

— Лилае! Ела тук, при мен! Ктан те вика, Лилае!

Тя отново поклати глава, без да откъсва поглед от океанската шир.

Рейт извика последното име, което знаеше, макар да звучеше странно от устните му: нейното любовно име. Изкрещя го с цяло гърло, но една гръмотевица го заглуши и девойката така и не го чу. От слънцето бе останал съвсем малък полумесец, обгърнат в мрачни цветове. Цветето се отдели от шпринга и потъна в съскащата пяна. За един кратък миг Рейт си помисли, че вижда спиралата на черната й коса, сетне тя се изгуби в дълбините.

По-късно същата вечер, докато „Варгаз“ се поклащаше върху огромните вълни или се мушкаше в браздите между тях, Рейт се обърна с въпрос към Анке ди афрам Анахо.

— Какво беше това — лудост? Или присъствахме на аули?

— Беше аули. Спасението от срама.

— Но… — Рейт понечи да заговори, но само махна безпомощно с ръка.

— Ти ухажваше момичето от Облачния остров. Кавалерът й се изложи. Бъдещето й беше белязано с унижение. Щеше да ни избие всичките, ако можеше.