Читать «Градът на часките. Слуги на уонките» онлайн - страница 135

— Добре — произнесе приглушено. — Мисля, че се упражнявахме достатъчно — свел поглед към обсипаната с камъни дръжка на шпагата, той се бе смръщил, сякаш се готвеше да я хвърли в морето. Вместо това я прибра в ножницата и се поклони на противника си. — Фехтоваческото ти майсторство е забележително. Задължен съм за демонстрацията.

Пало Барба пристъпи напред.

— Добре казано, истински катайски кавалер! Стига сме звънтели с остриета, да вдигнем чаши с вино!

Дордолио се поклони отново.

— След малко — промълви той и се прибра в каютата.

Цветето на Кат седеше неподвижно, сякаш бе изваяна от камък. Хейзари донесе на Рейт бокал с вино.

— Имам чудесна идея.

— И тя е?

— Да слезеш от кораба в Уинес, да дойдеш на Хълма на градинарите и да помагаш на баща ми в училището по фехтовка. Безгрижен живот, лишен от тревоги и страхове.

— Примамлива перспектива — призна Рейт. — Ще ми се да можех… но имам други задължения.

— Зарежи всичко! Кои задължения са по-важни от живота, който трябва да изживеем? Чакай, не ми отговаряй — и тя запуши устата му с ръка. — Зная какво ще кажеш. Ти си странен човек, Адам Рейт, едновременно тъжен и безгрижен.

— Не мисля, че съм странен. Тчай е странен, аз съм съвсем обикновен.

— Разбира се, че не си! — засмя се Хейзари. — Тчай е… — тя махна неопределено с ръка. — Понякога е ужасен… но странен? Не познавам други места — момичето се изправи. — Чакай да ти сипя още вино, аз също ще пийна. Какво друго да правим в скучен ден като този?

Капитанът, който минаваше наблизо, спря.

— Радвайте се на спокойствието, докато можете, защото идат ветрове. Погледнете на север.

Стена от черни облаци запречваше хоризонта, морето под тях сияеше като нагорещена мед. Изведнъж откъм океана повя хладен ветрец. Платната на „Варгаз“ изплющяха и въжетата заскърцаха.

От каютата си излезе Дордолио. Беше се преоблякъл, сега носеше костюм от тъмен плат, черни плюшени обувки и шапка с козирка от същата материя. Той се огледа, видимо търсейки Илин-Илан. Забеляза, че се е облегнала на перилата на предната палуба, зареяла поглед в морето. Дордолио се поколеба, но остана на място. Пало Барба му подаде чаша с вино, кавалерът я прие с поклон и се намести мълчаливо на скамейката под големия пиринчен фенер.

Стената от облаци се търкаляше на юг, озарявана от време на време от пурпурни проблясъци, и не след дълго първият тътен достигна до „Варгаз“.

Разпънаха триъгълните платна, когът се завъртя лениво, повдигнат от една вълна.

Залезът беше зловеща сцена, тъмнокафявото слънце надзърташе изпод черните облаци. Цветето на Кат се приближи откъм носовата кула — тя застана пред тях чисто гола и плъзна поглед по изумените лица на пътниците.

В едната си ръка държеше пистолет с метални стрели, в другата кинжал. Лицето й бе изкривено в зловеща застинала усмивка, Рейт, който бе виждал това лице при всякакви обстоятелства, си помисли, че пред него стои друг човек. Дордолио нададе нечленоразделен вик и изтича към нея.