Читать «Градът на часките. Слуги на уонките» онлайн - страница 132

— О, ясно защо! Тя също не е в леглото. Седи с твоя приятел Траз на квартердека и му вади душата за какво ли не. Бива я повече от мен да флиртува.

„Бедният Траз“, помисли си Рейт.

— А какво ще кажат баща ти и майка ти? Няма ли да се безпокоят за вас?

— Какво ги интересува? На нашата възраст и те са правили каквото им хрумне, нали така?

— Предполагам. Разни места, разни обичаи, нали знаеш?

— А как е при вас? Твоите сънародници какви обичаи имат?

— Двусмислени и твърде сложни — отвърна Рейт. — С голяма доза вариации.

— Същото като при облачните островитяни — подхвърли Хейзари и неусетно скъси дистанцията. — Ние пък поставяме любовта на първо място. Какво да се прави, такива са естествените закони на природата, нали?

— Не може да се спори по това — съгласи се Рейт и споходен от неочакван импулс, целуна красивото личице. — И все пак не бих искал да си имам неприятности с баща ти, каквото и да казват естествените закони. Той е опитен фехтувач.

— Не бери грижа за това. Но ако ти трябва потвърждение, със сигурност още не е заспал.

— Не зная какво точно бих искал да го попитам — промърмори Рейт. — Какво пък, след като уточнихме тези въпроси…

Двамата се отправиха към предната палуба, откъдето зареяха погледи на юг из океана, Аз висеше ниско на запад, очертавайки алея от аметистови призми върху водата. Момиче с рижи коси, пурпурна луна, кораб, сякаш излязъл от приказките насред огромен океан — готов ли е да замени всичко това за Земята? Отговорът би трябвало да е „да“. И все пак, защо да отрича красотата на мига? Рейт целуна момичето малко по-страстно от предния път и в този миг от сянката на котвената макара изскочи невидима досега фигура и се отдалечи с отчаяна припряност. В полегатата лунна светлина Рейт позна Илин-Илан, Цветето на Кат… Пламът му внезапно угасна и той хвърли изпълнен със съжаление поглед към кърмата. Всъщност, защо да изпитва вина? Тя отдавна му бе дала да разбере, че някогашната им връзка е приключила. Рейт се наведе отново към оранжевокосото момиче Хейзари.

4.

Следващата сутрин беше безветрена. Слънцето се издигна в небето с цвят на слонова кост — светлобежово и гълъбовосиво на хоризонта, бледосинкаво към зенита.

Закуската, както обикновено, се състоеше от сух хляб, осолена риба, сушени плодове и тръпчив чай. Пътниците се хранеха мълчаливо, всеки погълнат от сутрешните си мисли.

Цветето на Кат закъсня. Тя се промъкна безшумно в салона и зае мястото си с любезна усмивка наляво и надясно, след което започна да се храни унесено. Дордолио я поглеждаше смутено.

Капитанът надзърна откъм палубата и обяви:

— Днес времето ще е тихо. Довечера очакваме облаци и гръмотевици. Утре? Няма как да знаем. Нетипично време!

Рейт се държеше както винаги. Нямаше никакви причини да променя поведението си — Илин-Илан бе тази, която бе наложила промяната. Дори в най-разгорещения период на тяхната връзка тя винаги държеше част от себе си скрита — някоя личност, чието име може би още не знаеше? Рейт се помъчи да я прогони от мислите си.