Читать «Градът на часките. Слуги на уонките» онлайн - страница 130

— Не им обръщай внимание. Не зная нищо за този ваш „култ“. Колкото до мястото, откъдето произхождам, предпочитам да твърдя, че не го помня.

— Странна липса на познания, когато по много други въпроси изглеждаш страстно привързан към своето мнение.

— Чудя се защо упорстваш да узнаеш истината — завъртя глава Рейт. — Добре де, какво ще кажеш, ако заявя, че идвам от далечен свят?

Дордолио прехапа устни и премигна на светлината на фенера.

— Не съм мислил за това. Какво пък, прав си, да оставим този разговор. Но ще ти призная, че идеята ми се струва страшничка: древният свят на хората!

— Страшничка? Защо?

Дордолио се засмя неловко.

— Човечеството притежава тъмна половина, то е като камък, притиснал мека почва. Горната му, обърната към слънцето страна е чиста, но преобърнеш ли го, отдолу ще видиш кал и пълзящи гадинки… Ние, яосите, го знаем твърде добре. Но за всичко си има лек и той се нарича аули. Стига приказки! — Дордолио разкърши рамене, завъртя глава и продължи с типичния си, снизходителен тон: — Разбрах, че си твърдо решен да посетиш Кат. Какво смяташ да правиш там?

— Още не зная. Все някъде трябва да живея, защо да не е в Кат?

— Не е никак лесно за един чужденец. Сдружаването с двореца е трудна работа.

— Странно е да кажеш такова нещо. Цветето на Кат твърдеше, че баща й ще ни посрещне с разтворени обятия в двореца Син нефрит.

— Етикецията изисква да прояви гостоприемство, но не можеш да разчиташ да живееш в двореца Син нефрит, също както не би могъл да живееш на дъното на океана само защото някоя риба те е поканила там.

— И какво ще ми попречи?

Дордолио сви рамене.

— Никой не обича да се прави на глупак. Поведението е дефиниция на живота. Но какво знае един скитник за типовете поведение?

Рейт не знаеше какво да отговори.

— Има хиляди подробности, които се съчетават в образа на един кавалер — продължи Дордолио. — В академията ни учат как да се обръщаме към висшестоящите и към онези, които стоят по-ниско от нас, какви сигнали да подаваме и възприемаме от околните, как да оформяме мислите си — за последното ще се призная в известна слабост. Инструктират ни как да държим оръжието, учат ни на принципите за дуелиране, тъпчат ни главите с генеалогия и хералдика, опознаваме финеса на облеклото и още стотици други неща. Може би смяташ всички тези познания за твърде произволни?

— Банални е по-точната дума — подметна Анахо, който стоеше наблизо.

Рейт очакваше хладен отговор или най-малкото смразяващ поглед, но Дордолио само повдигна с безразличие рамене.

— Какво пък, може би твоят живот е изпълнен с по-важни неща. Или този на фехтувача и търговеца. Никога не забравяй, че яосите са прочути с песимизма си! Аули е постоянна заплаха, ние вероятно сме далеч по-меланхолични, отколкото изглеждаме. Опознали изначалната безсъдържателност на съществуването, ние величаем трепкащата жизненост, над която единствено притежаваме власт, и извличаме пълно и максимално удоволствие от всеки възможен случай, като настояваме това да бъде съпътствано с присъщите формалности. Банални? Упадъчни? Кой е този, дето се справя по-добре?