Читать «Градът на нощната страна» онлайн - страница 21

Но тези сто години се изтърколили, изтекли като данни по компютърен екран, и сега зората се приближаваше и приближаваше и всички очаквахме слънцето.

Поне нашето поколение израсна с тази мисъл. Че няма никаква надежда — всичко е проверено и препроверено преди сто години. Известни са ни скоростта на въртене, разстоянието, което ще изминем — всичко. Когато бях малка, в училище ни караха да изчисляваме точната дата, когато слънцето ще огрее прозорците на спалните ни — но тогава бях на осем и всичко ми се струваше само игра.

Сега, когато гледам синия небосвод и поруменелия хоризонт, не ми се струва игра. Това е смърт, гибел, краят на света — и нищо не може да се направи, за да го избегнем.

Не, не е точно краят на света. Нощната страна ще продължи да е обитаема — повечето от мините там ще си функционират. Хората биха могли да живеят и на дневната страна — в скафандри или с куполи над главите. Няма да е краят на света, не е задължително и да е краят на града, просто ще е краят на нощта.

И това ми припомни втората древна песен: „Краят на нощта“.

През целия си живот не познавам друго, освен нощта. Никога не съм живяла другаде освен в Нощния град, не съм и искала; градът също никога не е бил озаряван от слънчевите лъчи.

Цялата градска икономика се прехранва от тази вечна нощ — ако нещо въобще оцелее в кратера, след като слънцето изгрее, то ще се нуждае от съвсем различни причини за съществуване. Тъкмо нощта прави възможен живота на открито. Нощта е причината да ни посещават толкова много туристи. Без нощен живот миньорите няма да идват в града, а ще извозват добитата руда направо от мините.

Но зората идваше, приближаваше със скорост от сто трийсет и осем сантиметра на ден — на всеки двайсет и четири часа, ако трябва да съм точна, тъй като открай време използваме стандартно земно времеизмерване, въпреки че епиметейският ден е по-продължителен. Идва денят и това ужасно ме плаши.

Таксито ми също идваше: спусна се на тротоара до мен сред сияещ облак хвъркати рекламизатори, микрокамери и куриери. Високо над тях, сред разсеян слой от антиграви, внезапен метеорен дъжд изрисува небето в златисти светлинни — в системата Ета Кас все още има безброй отломки.

Погледнах червеното зарево в небето, вдишах топлия вятър и потреперих. Но все пак ме чакаше работа, така че се шмугнах в таксито.

Вътре ме посрещна приятна тиха музика.

— Накъде? — попита таксито.

— Трета и „Кай“ — отвърнах. — Нищо спешно, така че карай спокойно.

— Ясно — отвърна машината, издигна се плавно и описа широка перфектна дъга към Капана.

Един рекламизатор се лепна на прозореца до мен и замърка съблазнително за удоволствията на нощния живот в „Екзелсис“, опитваше се да фокусира холоизображение пред лицето ми. Хромираната му обшивка сияеше с менящи се червени и бели райета, отражения на околни светлини.

— Разкарай го — казах на таксито. — Мразя рекламите.

Таксито не отговори. Усетих само леко дръпване, но миг след това рекламизаторът изчезна. Умела и бърза маневра, която ме накара да погледна с любопитство таблото на таксито.