Читать «Градът на нощната страна» онлайн - страница 107

— Твърде дълго — изсумтя Накада.

— Хубаво де. Докато не сте готова да започнете ремонт на сградите, или до три години — което дойде първо. Денят, в който се появи ремонтната ви бригада, ще е последният за наемателите. Как ви звучи?

— Откъде да съм сигурна, че няма да поискаш още нещо? — попита тя.

— Това ще е последното ни споразумение. Ако си позволя да разпространя информация или да отправя нови искания, ще го смятаме за нарушаване на договора — тогава можете да предявите към мен всички предвидени от закона претенции.

Тя помисли за миг и кимна.

— Става.

Малкият златист антиграв разполагаше с всичко необходимо за сключването на договора и след петнайсет минути си стиснахме ръцете и се разделихме.

Не зная къде отиде тя. Аз се прибрах у дома. Преди това благодарих на горилите на Мишима и ги освободих. Казах им, че повече няма да се нуждая от помощта им.

Случаят беше приключен, поне доколкото зависеше от мен. Седнах на бюрото в офиса и прегледах отново записките и бележките си, за да проверя дали не съм пропуснала нещо. Не виждах какво. Договорът ми беше да накарам новия собственик да преустанови преследването на бездомниците и това бе изпълнено, съгласно официалното споразумение с Накада. В добавка си бях поставила задачата да разбера какво става и каква е целта и с това вече бях наясно. Орхид и Ригмус бяха направили опит да ме убият, но аз бях взела мерки да не повтарят.

Като че ли всичко беше наред. Заех се да чистя информацията от активната памет.

После компютърът изписука, натиснах едно копче и на екрана се появи лицето на Мишима.

— Здравей, Хсинг.

— Здрасти, Мишима — отвърнах.

— Е, как мина?

— Кое как мина?

— Срещата със Саюри Накада.

Не ми беше особено приятно, че ме пита за това. Вече имах известни колебания относно партньорството с него. Винаги съм работила сама, по свой начин и със собствено темпо, и да имам партньор, с когото непрестанно да се съобразявам, ми се струваше твърде голямо предизвикателство. Изглеждаше примамливо, докато лежах в болницата с нови очи и нова, гладка като на бебе кожа и се чувствах безпомощна и уязвима при мисълта как ще се изправя срещу злодея Орхид, но вече не беше така.

Все още му бях благодарна заради горилите, да не говорим за болничните разходи, но не ми харесваше, че ме разпитва за лично мои си неща.

— Добре мина — отвърнах, като се постарах да прикрия недоволството си.

— Какво получи?

— Какво искаш да кажеш?

— Какво получи от Накада? Колко ще ти плати, за да си мълчиш?

— Нищо няма да ми плати — отвърнах. — Съгласи се само да остави бездомниците на мира.

Той се втренчи в мен. После каза:

— Виж какво. Не ми се ще да започнем да се караме още отначало. Дай да избягваме противоречията, доколкото ни е по силите. Но и да не крием нищо един от друг, съгласна?

— Разбира се — отвърнах. — Лично аз не крия нищо.