Читать «Градът на крадците» онлайн - страница 17

Надзирателите ни поведоха надолу по едно каменно стълбище със стъпала, изгладени от стотици хиляди подметки на военни ботуши. От другата страна на желязната решетка, която преграждаше дъното на стълбището, седеше един старец с тежък сив шал, омотан два пъти около главата. Той ни озари с беззъбата си усмивка и отключи вратата. Миг по-късно минахме през друга врата, тежка и дървена, и излязохме на слънце — вън от „Крести“, невредими и живи.

Коля остана безучастен към очевидното ни помилване, а загреба две шепи чист сняг с окованите си ръце и го натъпка в устата си. Дързостта на този ход ме накара да му завиждам, както и мисълта за студена вода по езика ми. Но не исках да правя нищо, с което можеше да разгневя надзирателите. Бягството ни от „Крести“ ми изглеждаше някаква необяснима грешка и аз очаквах веднага да ме тикнат обратно вътре, ако объркам нещо.

Надзирателите ни придружиха до една газка, която ни очакваше със запален двигател — големият мотор ръмжеше, ауспухът бълваше мръсен дим, а на предната седалка седяха двама войници и ни гледаха с нулево любопитство, дръпнали кожените си шапки ниско на челото.

Коля скочи на задната седалка, без да чака нареждане.

— Господа, към операта!

Изискванията на надзирателите бяха занижени от годините, през които бяха работили в „Крести“, и те отново се разсмяха както трябва на шегата на Коля. Войниците не се разсмяха. Единият от тях се обърна и огледа Коля.

— Още една думичка и ще ти счупя шибаната ръка. Ако беше на мен, вече щеше да имаш куршум в главата. Шибан дезертьор.

Той се обърна към мен:

— Ти — качвай се.

Коля вече беше отворил уста и аз разбрах, че всеки момент ще се стигне до насилие; войникът не приличаше на човек, който отправя напразни предупреждения, а Коля очевидно беше неспособен да схване и най-простата заплаха.

— Не съм дезертьор — каза той.

После някак си успя с окованите си ръце да вдигне левия ръкав на палтото си, левия ръкав на армейския си пуловер и левите ръкави на двете ризи под него, за да предложи оголената си ръка на войника на предната седалка.

— Ако искаш да ми счупиш ръката, давай — но аз не съм дезертьор.

Настъпи дълга пауза, в която никой не проговори — Коля гледаше войника, войникът гледаше Коля, а всички останали гледахме и двамата и чакахме да видим какво ще стане, впечатлени от този сблъсък на характери и изпълнени с любопитство кой ще надделее. Най-сетне войникът призна поражението си, като се извърна от Коля обратно към мен и излая:

— Качвай се в колата, путко малка.

Надзирателите се ухилиха. Това беше забавлението им за цялата сутрин. Не бяха предвидени никакви мъчения, нямаше на кого да изтръгват зъбите или ноктите, никой нямаше да крещи от болка в ръцете им, така че забавлението им бях аз, малката путка, докато бързо изпълзях на задната седалка до Коля.