Читать «Градът на крадците» онлайн - страница 16

Двамата замълчахме за момент, за да обмислим това твърдение.

— Как мислиш, колко време може да издържи човек, без да сере?

Това беше интересен въпрос и аз също бях любопитен да науча отговора, но не можех да му го дам. Чух как той си легна и щастливо се прозя, спокоен и доволен от живота, все едно напиканият сламен матрак беше пухено легло. Тишината се проточи и аз си помислих, че моят съкилийник е заспал.

— Тези стени сигурно са дебели по метър и двайсет — каза най-сетне той. — Това вероятно е най-безопасното място в Питер, където може да спи човек.

След тези думи той заспа и веднага захърка — отначало си помислих, че се преструва, толкова бързо премина от говоренето към съня.

Винаги съм завиждал на хора, които заспиват лесно. Сигурно в главата им е по-чисто, дъските на дъното на черепа им са преметени и всички малки чудовища са прибрани в корабния сандък до леглото. Колкото до мен, по рождение страдах от безсъние и така щях да си умра — и по пътя щях да изгубя хиляди часове, като жадувам да изгубя съзнание и си мечтая някой да ме удари с гумен чук по главата — не толкова силно, че да ми навреди, но достатъчно силно, за да ме приспи за една нощ.

Но тази нощ нямах никакъв шанс да заспя. Гледах в черния мрак, докато черният мрак започна да посивява, от него изплува таванът над главата ми, а светлината от изток започна да се процежда през тясното прозорче с решетки, което все пак съществуваше. И едва тогава осъзнах, че на крака ми все още е стегнат един германски нож.

3

ЕДИН ЧАС ПРЕДИ ДА се зазори, двама нови надзиратели отвориха вратата на килията, вдигнаха ни от наровете и закопчаха белезници на китките ни. Не обърнаха никакво внимание на моите въпроси, но изглеждаха развеселени, когато Коля ги помоли за чаша чай и един омлет. Шегите явно бяха рядкост в „Крести“ защото това дори не беше кой знае колко остроумна шега, но надзирателите продължаваха да се хилят, докато ни побутваха по коридора. Някой някъде стенеше — тих, безкраен стон, като сирената на кораб далеч зад хоризонта.

Не знаех дали отиваме към бесилката или към килията за разпити. Нощта беше отминала, без да затворя очи; с изключение на онази глътка от манерката на германеца не бях пил нищо от покрива на „Киров“; на челото ми, където се бях ударил в тавана, беше излязла цицина колкото бебешко юмруче — като цяло това беше една много неприятна сутрин, от най-неприятните в живота ми, но въпреки това ми се искаше да живея. Искаше ми се да живея и нямаше да мога да посрещна екзекуцията си красиво. Щях да падна на колене пред палача или пред отряда за разстрел и да умолявам за живота си, като изтъквам невинната си младост, щях да разказвам с подробности за многобройните часове, които бях прекарал в дежурство на покрива в очакване на бомбите, за всички барикади, които бях помогнал да издигнат, и за всички траншеи, които бях изкопал с двете си ръце. Всички го бяхме правили, всички служехме на каузата, но аз бях един от най-верните синове на Питер и не заслужавах да умра. Какво толкова беше станало? Бяхме изпили коняка на един умрял германец — за това ли щях да умра? За това ли искахте да вържете грубото конопено въже на кльощавата ми шия и завинаги да спрете мозъка ми? Защото бях откраднал един нож? Не го правете, другари. Не вярвам, че в мен се крие някакво величие, но все пак има нещо по-добро от това.