Читать «Градът на крадците» онлайн - страница 163

Няколко дни след като се бях върнал в Питер с яйцата за полковника, аз бях разбрал, че жилищната сграда „Киров“ се беше срутила цели няколко часа след като бомбите бяха паднали върху нея. Повечето от обитателите й бяха оцелели, включително Вера Осиповна и близнаците Антоколски. В крайна сметка се срещнах и с тримата, но зимата ни беше променила и нямаше много, което да си кажем. Надявах се Вера да изпитва лека вина за това, че беше избягала, без да се обърне, след като я бях спасил на портала, но тя не спомена нищо за това и аз също не повдигнах въпроса. Тя вече си беше спечелила място в оределите редици на градския оркестър и го задържа през следващите трийсет години. И двамата близнаци се отличиха в сраженията на осма гвардейска армия на генерал Чуйков и стигнаха чак до Берлин. Има една известна снимка, на която единият от тях пише името си на стената на Райхстага, но не мога да ти кажа дали беше Олег или Гриша. От всички деца, които живееха на петия етаж на „Киров“, май аз съм успял най-малко в живота.

През лятото на 1945 година вече живеех в един голям апартамент до Московската гара заедно с двама други млади журналисти. Евакуираните жители на града вече се бяха върнали в Питер, включително майка ми и сестра ми, но градът си остана доста по-рядко населен, отколкото беше преди войната. Хората казваха, че водата на река Нева все още има вкус на трупове. Момчетата отново се прибираха тичешком от училище, като размахваха чантите си. Ресторантите и магазините по „Невски проспект“ отново бяха отворени, макар че почти никой нямаше пари, които да харчи в тях. На държавни празници всички се разхождахме нагоре-надолу по улицата и зяпахме новите стъклени витрини, зад които бяха изложени лакомства от марципан, ръчни часовници и кожени ръкавици. Онези от нас, които бяха преживели обсадата, по навик стояха на южния тротоар, макар че почти от две години не бяха падали снаряди.

В една прохладна августовска вечер, когато северният вятър носеше от Финландия уханието на борови иглички, аз седях сам на масата в кухнята и четях една книга от Джек Лондон. Съквартирантите ми бяха отишли да гледат някаква нова пиеса в театър „Пушкин“; аз също бях поканен, но нямаше съвременен руски драматург, когото да харесвам толкова, колкото Джек Лондон. Когато стигнах до края на книгата, реших да я прочета още веднъж от началото и този път да се опитам да разбера как я беше написал. „Бък не четеше вестници, иначе щеше да знае каква беда застрашава…“

Не вдигнах поглед от книгата, когато чух първото почукване на вратата. Момчето, което живееше през няколко апартамента от нас, често се забавляваше вечер, като тичаше нагоре-надолу по коридора и чукаше на всички врати. И без това всички, които познавах, направо щяха да влязат — ключалката на вратата беше счупена, а рядко имахме гости. Третото почукване най-сетне разкъса магията на Лондон. С известно раздразнение оставих книгата на кухненската маса и отидох да се скарам на момчето.