Читать «Градът на крадците» онлайн - страница 162

— Колкото повече, толкова по-добре — каза полковникът. — Сега ще можем да направим и рибник. Добре, дай на момчето от първокласните купони. Всъщност дай му два комплекта; нека да вземе и купоните на приятеля си.

Подчиненият офицер повдигна вежди, впечатлен от тази щедрост. После извади два комплекта купони от един кожен портфейл и ги разписа. Извади от джоба си мастилен печат, с който ги подпечата, и едва тогава ми ги даде.

— Ще станеш много популярен — каза ми той.

Погледнах купоните в ръката си. Всеки от двата ми даваше право на офицерски порцион. Вдигнах очи към избата. Коля щеше да знае кои реколти са предпочитали Долгорукови, какви бели вина са избирали за есетрата и кои червени са подхождали най-добре на еленското. Или ако не знаеше, щеше да си го измисли. Проследих с поглед войниците, които се качваха нагоре, понесли чували с ориз и дълги връзки дебели наденици.

Когато се обърнах към полковника, той ме гледаше право в очите. И отново разбра какво се четеше по лицето ми.

— Тези думи, които ти се иска да кажеш сега? Не ги казвай.

Той се усмихна и ме плесна по бузата с нещо като искрена топлота.

— И точно това, приятелю, е тайната на дългия живот.

27

ВЕЧЕРТА НА 27 ЯНУАРИ 1944 година над триста оръдия изстреляха едночасова канонада от бели, сини и червени ракети, така че блестящите им опашки от искри осветиха цял Ленинград, а цветовете на руския трибагреник се отразиха в златния купол на Исакиевската катедрала и всичките две хиляди прозореца на Зимния дворец. Обсадата беше свършила.

Стоях на покрива на блока на Соня, пиех евтино украинско вино заедно с нея и още десетина приятели и вдигах наздравици за Говоров и Мерецков — генералите, които бяха пробили германските линии. Към този момент вече бях в армията повече от една година. Висшестоящите ме бяха огледали, бяха решили, че не им приличам на пехотинец, и ме бяха зачислили в редакцията на армейския вестник „Червена звезда“. Работата ми през първата година беше да помагам на екипите от опитни журналисти, които пътуваха на фронта, като събирам анекдоти и цитати от войниците от различните части, които посещавахме. Носех пушка, но никога не я бях използвал. Отрязаният ми пръст ми пречеше само когато печатах на пишещата машина. В крайна сметка получих повишение и започнах да изпращам в редакцията на „Червена звезда“ свои собствени репортажи, а там един редактор, когото никога не бях срещал лично, ги превръщаше в здрава патриотична проза. Баща ми щеше да ненавижда цялата тази работа.

В нощта, в която свърши обсадата, на покрива на Соня, след като бяхме изпили прекалено много вино и бяхме крещели, докато не ни пресипна гърлото, аз я целунах по устата. Целувката беше повече от приятелска и по-малко от еротична. Когато се отдръпнахме един от друг с усмивка, за да прикрием неудобството си, аз разбрах, че и двамата сме си спомнили за Коля. Представям си, че той щеше да се зарадва да ме види как целувам хубаво момиче, щеше да ми даде съвети за техниката на целуване и да настоява да я притисна по-настоятелно — но въпреки това и двамата си помислихме за него и повече никога не се целунахме по този начин.