Читать «Градът на крадците» онлайн - страница 13

Преди да ме арестуват, аз си вярвах, че съм станал по-корав от обсадата, но истината беше, че през януари нямах повече кураж, отколкото през юни — противно на общоприетото мнение, преживяването на ужаса не те прави по-смел. Може би просто ти става по-лесно да криеш страха си, когато през цялото време те е страх.

Опитах се да си спомня някоя песен, която да изпея, или някое стихотворение, което да изрецитирам, но всички думи бяха заседнали в главата ми като сол в запушена солница. Лежах на един от горните нарове, като се надявах топлината в „Крести“ ако изобщо съществуваше такава, да отива нагоре. Утрото не обещаваше нищо друго освен куршум в главата, но въпреки това жадувах светлината на деня да се процеди в килията ми. Когато ме бяха затворили, май бях видял тясно прозорче с решетки точно под тавана, но вече не можех да си спомня със сигурност. Опитах се да броя до хиляда, за да убия времето, но всеки път се обърквах някъде около четиристотин, когато чувах някакви призрачни плъхове, които се оказваха собствените ми пръсти, драскащи по разкъсания матрак.

Нощта никога нямаше да свърши. Германците бяха свалили от небето шибаното слънце — бяха в състояние да го направят, защо не, техните учени бяха най-добрите в света, значи може и да бяха измислили как да го постигнат. Бяха се научили да спират времето. Бях ослепял и оглушал. Единствено студът и жаждата ми напомняха, че съм жив. Става ти толкова самотно, че започваш да жадуваш за надзирателите, за техните стъпки и миризмата на водка от устата им.

Толкова много велики руснаци са лежали в затвора. През онази нощ аз открих, че никога няма да стана велик руснак. След няколко часа самота в килията, през които не понасях никакви други мъчения освен мрака, тишината и абсолютния студ, само след няколко такива часа аз вече бях наполовина прекършен. Онези яростни души, които бяха преживявали зима след зима в Сибир, очевидно бяха притежавали нещо, което аз нямах — могъща вяра в някаква великолепна орис, независимо дали беше Божието царство, върховната справедливост или надеждата за отмъщение. А може би бяха толкова съсипани, че се бяха превърнали в животни на два крака, които работят по заповед на господарите си, изяждат всяка помия, която хвърлят в краката им, заспиват веднага, когато им наредят, и не сънуват нищо друго освен края.

Най-сетне по коридора се разнесе някакъв шум — трополенето на няколко чифта тежки ботуши. В ключалката се завъртя ключ. Изправих се на нара и веднага си ударих главата в тавана на килията — толкова силно, че си прехапах долната устна.

Двама надзиратели — единият държеше маслена лампа и тя беше най-красивото нещо, което бях виждал през целия си живот, далеч по-красива от всеки изгрев — водеха нов затворник. Беше млад войник с униформа, който критично огледа килията, все едно не беше сигурен дали иска да я вземе под наем. Войникът беше висок и стоеше много изправен; издигаше се над пазачите си и макар че те имаха пистолети в кобурите си, а той беше невъоръжен, изглеждаше готов да им дава заповеди. В едната си ръка държеше астраханския си калпак, а в другата — кожените си ръкавици.