Читать «Градът на крадците» онлайн - страница 11

На върха погледнах назад и видях, че Вера се е подхлъзнала на едно заледено място. Застанала на четири крака, тя вдигна поглед към мен и очите й бяха кръгли и изпълнени със страх, а газката наби спирачки до тялото на германския пилот и от колата слязоха четирима войници. Бяха на пет-шест метра от мен, с карабини в ръцете си, но все още имах време да се прехвърля от другата страна и да потъна в „Киров“.

Иска ми се да кажа, че изобщо не ми е хрумнало да изоставя Вера, че моята приятелка е била в опасност и аз не съм се поколебал, преди да й се притека на помощ. Но истината беше, че в онзи момент я ненавиждах. Ненавиждах я за това, че беше толкова смотана във възможно най-неподходящия момент, че ме гледаше с паникьосаните си кафяви очи, че беше избрала мен за свой спасител, макар че се беше целувала само с Гриша. Знаех, че няма да мога да живея със спомена за тези умоляващи очи, и тя също го знаеше, и я ненавиждах дори в момента, в който скочих обратно от портала, вдигнах я на крака и я повдигнах до решетката. Бях слаб, но Вера не можеше да е била повече от четирийсет кила. Избутах я до горния край на решетката, а войниците се развикаха, подметките им затрополиха по паважа и затворите на карабините им изщракаха, когато ги заредиха.

Вера се прехвърли през ръба и аз се покатерих след нея, без да обръщам внимание на войниците. Ако бях спрял, щяха да ме обградят, да ми кажат, че съм враг на народа, да ме накарат да застана на колене и да ме застрелят в тила. Бях лесна мишена, но имаше шанс да са пияни, имаше шанс да са градски момчета като мен, които никога не са стреляли през живота си; имаше шанс да не ме улучат нарочно, защото знаят, че съм патриот и защитник на града и съм се измъкнал от „Киров“ само защото един германец е паднал от шест километра височина точно на моята улица, а кое седемнайсетгодишно руско момче няма да се измъкне навън, за да види умрял фашист?

Брадичката ми вече беше на горния ръб на портала, когато усетих ръцете в ръкавици да се вкопчват в глезените ми. Бяха силни ръце — ръцете на войници, които се хранят по два пъти на ден. Видях как Вера изчезна във вътрешността на „Киров" и нито веднъж не погледна назад. Опитах се да се задържа за металната решетка, но войниците ме издърпаха долу, събориха ме на тротоара и застанаха около мен, а дулата на карабините им „Токарев“ се забиха в страните ми. Нито един от войниците не изглеждаше на повече от деветнайсет години и нито един от тях нямаше да се поколебае да пръсне мозъка ми по цялата улица.

— Май всеки момент ще се насере от страх.

— Забавлявате ли се, младежо? Намерихте си малко шнапс, така ли?

— Става за полковника. Може да се вози с този фриц.