Читать «Господарят на дъжда» онлайн - страница 63
Том Брадби
— Ричард, ти ще седнеш от онази страна, под Кристъфър Йоркски, един от най-изтъкнатите ни предци.
Фийлд погледна големия тъмен портрет на мъж с военна униформа. Седна и взе ленената салфетка изпод чашата си.
— Червено вино, Ричард. Основното ястие е…
— Агнешко — обяви Пенелъпи.
— Каквото кажете… да, червено, моля.
Джефри стана и излезе.
— Значи оцеля след срещата с доброволките.
Пенелъпи се наведе към Фийлд, докато слагаше салфетката си в скута. Роклята й разкриваше прелестите й не по-малко от онази, с която беше в клуба.
— Беше хубава реч.
— Голям сладкодумец е. Това всъщност е една от причините да се омъжа за него. Не можеш да си представиш колко красив и привлекателен беше с униформа. — Тя се усмихна едновременно плахо и закачливо. — Знаеш ли, Ричард? Ти си едър мъж, но се обзалагам, че по тялото ти няма и грам тлъстина.
Фийлд погледна към вратата, за да скрие смущението си.
— Трябва да си намериш момиче. Пропиляваш младостта си. Изглеждаш толкова начумерен, сякаш си готов да се сбиеш. — Тя имитира позата му. — Нали не смяташ да се биеш с някого?
— Гледам да се владея.
— Ето това е. Виж колко добре изглеждаш, когато се засмееш.
Той се намръщи.
— Пак се начумери.
— Значи мъжът никога не може да излезе победител.
— Разбира се, че не. Това е запазено за жените. — Изведнъж изражението й стана сериозно. — За какво се ядосваш?
— Не се ядосвам за нищо.
— Всеки се ядосва за нещо.
— Може би си права.
— Обичаш ли да говориш за баща си?
— Не.
— Разумно ли е това?
— Навярно не.
Тази прекалена фамилиарност започваше да дразни Фийлд.
— Затова ли си ядосан?
Джефри влезе с гарафа вино. Следваха го двама слуги — старецът, който ги беше посрещнал, и скромно момиче с широко, плоско лице и прибрана назад коса.
— Предпочетох бордо. Одобряваш ли?
Фийлд осъзна, че вуйчо му говори на него, и измънка:
— Да, разбира се… Съжалявам, в стола не сервират вино.
— Трябва да се преместиш в по-цивилизовано жилище.
— Можеш да се настаниш у нас — предложи Пенелъпи.
Джефри напълни чашите и се подсмихна:
— Можеш ли да си представиш, да отидеш на другия край на света, търсейки малко свобода, а да се заробиш при скучните си роднини.
— Говори само от свое име, скъпи!
Джефри седна, взе солта и поръси малко в чинията си. През отворения прозорец се чуваха цикади. Пламъкът на свещите трептеше под лекия бриз, носещ влажен въздух с миризми от улицата. Фийлд лапна парченце агнешко. Беше печено с ябълки, а гарнитурата бе от варени картофи. Това беше най-вкусното нещо, което опитваше от пристигането си в Шанхай.
— Много е вкусно — отбеляза.
— Цял ден съм готвила, не е ли така, скъпи?
Джефри се усмихна и обясни на Фийлд:
— Сигурно вече се досещаш защо не искаме да се връщаме в Англия.
Фийлд отпи глътка вино. Откъм реката прозвуча корабна сирена. Отговориха й други.
— Кой е Стърлинг Блекман?
Джефри допълни чашите им, преди да отговори. Пенелъпи вече бе изпила виното си.
— Блекман не е… как да се изразя? Невинаги действа в полза на града. Лошото с „Ню Йорк Таймс“, Ричард, е в това, че вестникарите си въобразяват, че винаги са прави. Проблемът е, че писанията им понякога предизвикват реакция от Вашингтон, а тя на свой ред води до неприятности в Лондон.