Читать «Господарят на дъжда» онлайн - страница 64

— Какво става с рускинчето? — попита Пенелъпи.

За момент Фийлд си помисли, че има предвид Наташа, но бързо разбра за кого става дума.

— Като призрак е — отвърна накрая. — Приятелите й са или твърде уплашени, или твърде равнодушни, за да говорят за нея. — Остави ножа и вилицата си и отпи от виното. — Нещастието й явно не среща голямо съчувствие, поне в полицията. Нещастна жена. Започнала е живота си в безгрижие и разкош, а го завърши по такъв ужасен начин. Истинска човешка трагедия.

— Какъв си романтик, Ричард.

— Не…

— Била е курва — прекъсна го Пенелъпи; стисна устни и присви очи. — На твое място не бих се вживявала твърде много.

Настъпи неловко мълчание.

Джефри се покашля:

— Боя се, че Ричард е прав. Не можем да си затваряме очите пред никое престъпление, независимо коя е жертвата.

— Загрижени сме, че може да има зависимост — обясни Фийлд. — Че престъпникът може да убие отново.

Пенелъпи го погледна с блага усмивка, сякаш съжаляваше за предишната си грубост:

— Слава богу, че ни пазят юнаци като теб.

— Проблемът с руснаците е в това, че никой не се интересува от съдбата им — продължи Джефри. — На нас никога няма да се случи, разбира се, но всички сме го виждали на снимки: големите имения, десетките слуги, военните училища и почивките в Крим. Тази мисъл е смущаваща, особено за по-малко заможните европейци тук, които никога не са познавали такъв разкош.

— Човек не може да им се довери — отбеляза Пенелъпи.

— Може би е обяснимо при тези обстоятелства.

— Нищо чудно, че се е случило така. Ако бяха… — Пенелъпи погледна съпруга си; изражението й отново бе станало сурово. — Е, знаеш ги какви са. Нищо чудно, че стана революция.

Джефри се обърна към племенника си:

— Най-добре да стоим настрана от тях. Такъв е съветът ми.

* * *

Фийлд си тръгна след полунощ. Над града се беше спуснала гъста мъгла. Носеше се силна миризма на влажни улици — от праха, натрупан при сухо време — задръстени канали и фабричен дим. Младият мъж се изкушаваше да закрие носа си с кърпичката, както беше виждал да правят други. Вместо това си сложи тъмната филцова шапка, подарък от вуйчо му, и запали цигара. Тя поне миришеше по-добре от въздуха наоколо.

Отново тръгна, обувките му зашляпаха по паважа и краката му пак се намокриха. От реката пак прозвуча корабна сирена, по нанкинското шосе зазвъня трамвай. На близкия ъгъл едно китайско знаме бе осветено от газени фенери — в голяма част от града още нямаше електричество.

Фийлд прекоси главната улица, подкованите му токове тропаха силно като кастанети. Мина покрай някакъв човек, увит с одеяло, после си даде сметка, че това е цяло семейство.

Чувстваше се съсипан.

Може би щеше да е по-разумно, ако бе останал у вуйчо си.

Той излезе на нанкинското шосе. Мъж и жена китайци се появиха за кратко от мъглата и отново изчезнаха.