Читать «Господарят на дъжда» онлайн - страница 56

Помещението миришеше и изглеждаше като съблекалнята на консервативния пансион в Йоркшир, където бе учил Фийлд.

Чен им кимна да го последват в тоалетната, затвори вратата, провери всички кабинки и се оттегли в дъното на помещението. Слънцето огряваше лицето му през прозореца.

Фийлд се замисли, че много хора биха определили китаеца като красив. Имаше квадратна челюст, къса черна коса и решителен поглед.

Чен докосна ушите си, за да им подскаже защо са тук, и отговори:

— Един от съседите в отсрещната кооперация. Стар китаец, който живее сам и страда от безсъние. Около четири часа сутринта видял черна кола, вероятно шевролет. От нея слезли няколко телохранители, но старецът не видял кой влиза в блока. Било тъмно и колата му пречела. След един час посетителят си тръгнал. Наташа се била прибрала около три часа.

— Както сама каза — отбеляза Капризи.

— Лена е била вътре през цялото време.

— Други посетители?

— Не знае. Не стои постоянно на прозореца. Когато се отегчава, зяпа улицата… особено „Щастливи времена“. Знае, че момичетата са на Лу.

— Не е ли видял другиго?

— Не, поне така твърди.

Капризи се намръщи:

— Да, но четири часа? Според Краус смъртта е настъпила около един, ако не и по-рано.

— Може би Краус греши.

Капризи удари с юмрук един от умивалниците.

— Прокопиев ме проследи, когато отивах.

Бръчките по челото му станаха по-дълбоки.

— За глупак ли ме мисли? — добави Чен.

— Проследи ли те?

— Оттук. Отидох пеша по „Фучоу“ и той вървеше след мен. Открояваше се в тълпата.

— Дали не е искал да го видиш?

— Нямам представа.

— Добре — измърмори Капризи, — намирисва ми на същите неприятности както с пушалните на опиум. Отсега нататък, когато напускаме тази сграда, трябва да сме винаги заедно и въоръжени.

Вратата се отвори и един униформен китаец влезе. Беше млад и кимна с уважение на Чен.

* * *

Капризи изведе Фийлд при колата, но не му каза къде отиват. Минаха през Френската концесия, спряха в покрайнините на китайския град и продължиха пеша. Жегата беше понамаляла, но още не беше притъмняло. Във въздуха се носеше прах, вдигнат от хилядите минувачи.

Завиха по тясна уличка покрай магазинчета с дърворезби по щорите и хартиени фенери, които още не светеха. Отнякъде звучеше флейта, а напред няколко деца играеха в калта. От миризмата на човешки изпражнения на Фийлд му се доповръща.

Влязоха в шивашка работилница. Всяко свободно място бе запълнено. По средата на квадратна маса стоеше дървен манекен. На едната стена имаше огледало и празно място колкото за прав човек. Капризи се усмихна:

— Това е най-добрият шивач в Шанхай.

— Ама…

— Искам да ти направя подарък. Можеш да ми се издължиш по-късно.

Старият шивач се усмихна и взе метъра си. Едно чираче също се приближи и Фийлд позволи да му вземат мярка, докато Капризи говореше бързо на китайски. Младежът осъзна колко малко опит има с местните извън полицейското си ежедневие и жилището си на улица „Картър“. Възхищаваше се от лекотата, с която разговаряше Капризи.

— Пита дали всичките ми приятели са толкова високи — обясни американецът.