Читать «Господарят на дъжда» онлайн - страница 57

— Това го разбрах.

— Пита за Лу.

— Чух, че споменава името му.

— Казва, че хората на Лу се хвалели, че контролират цялата шанхайска полиция. Аз му казах, че скоро ще бъдат неприятно изненадани.

Старецът притисна грубо метъра в слабините на Фийлд и раздразнено го побутна, когато младежът не разбра, че трябва да се завърти. След това извади един каталог с рисунки на дрехи и го разлисти. Посочи онази, която смяташе за най-подходяща.

— Обясних му, че ти трябва за лятото.

— Изглежда чудесно.

Смутен от щедростта на Капризи и грубостта на шивача, Фийлд изпита голямо облекчение, когато излязоха. Изчака на улицата, докато американецът се уговаряше с шивача.

— Ще стане след два дни — заяви Капризи, когато излезе.

— Благодаря.

— Няма защо.

— Не, има…

— Обичам да връщам добрите жестове.

Фийлд го изгледа неразбиращо.

— Харесвам, когато партньорът ми умее да се бие.

Младежът се усмихна.

— На следващата пряка има чайна — каза американецът.

Прекрачиха един легнал по очи просяк и продължиха до сграда с нисък вход и преддверие с тъмна дървена ламперия. Чайната имаше изглед към малка, но красива градинка с леко ромолящо фонтанче. Настаниха се на една маса и Капризи поръча.

— Сигурно не идваш за пръв път — отбеляза Фийлд.

— Идвал съм няколко пъти.

— Имаш ли приятели китайци?

— Няколко. — Капризи го изгледа изпитателно. — Ще свикнеш, Фийлд. Нямам предвид само езика. — Докосна челото си. — Трябва ти желание да разбереш тези хора, което не се удава на повечето чужденци.

— Бедността не те ли дразни?

— Разбира се.

— Тревожа се, че не ме дразни достатъчно.

— Навсякъде има бедност.

— Да, но тук е стигнала до крайност. — Фийлд се наведе напред. — Въпреки това тя не ме отвращава. Този град продължава да ме възхищава. Не ме отблъсква и това ме кара да се чувствам виновен.

— Ще свикнеш.

— Защо си още тук?

Капризи всмукна от цигарата си.

— Чувствам този град като свой дом.

— Вече не съм сигурен, че разбирам какво означава тази дума.

Американецът нищо не каза.

— Не искаш ли да се върнеш в Чикаго?

Капризи поклати глава.

— Никога ли?

— Вероятно.

— Нямаш ли близки там?

Капризи стисна зъби.

— Извинявай, не исках…

— Няма нищо. Просто не обичам да говоря за миналото си.

— Разбирам. — След няколко секунди Фийлд добави: — Аз също.

Намръщеният келнер донесе поръчката. Остави един червено-златист чайник по средата на масата и по една чашка с чинийка пред двамата мъже.

— Виждаш ли? — каза Капризи, когато китаецът се отдалечи. — Ние сме чужденци. Винаги ще си останем такива.

Започна да налива чай.

— Струва ми се, че тук всеки бяга от нещо — сподели Фийлд.

— Освен онези, които не могат.

Англичанинът се намръщи.

— Например руснаците. Момичето, което зяпаш толкова захласнато. — Младежът се изчерви и Капризи се усмихна. — Тя живее в златен кафез. Може да има всичко, но е затворничка.

— Сигурно…

— Къде могат да отидат? Без виза. Без паспорт. Те вече нямат дом, въпреки че са си въобразявали, че светът, в който живеят, ще съществува вечно. — Капризи замълча; след известно време добави: — Твърдиш, че им съчувстваш, полярна мечко, но според мен двамата с теб никога няма да можем да ги разберем.