Читать «Господарят на дъжда» онлайн - страница 57
Том Брадби
— Това го разбрах.
— Пита за Лу.
— Чух, че споменава името му.
— Казва, че хората на Лу се хвалели, че контролират цялата шанхайска полиция. Аз му казах, че скоро ще бъдат неприятно изненадани.
Старецът притисна грубо метъра в слабините на Фийлд и раздразнено го побутна, когато младежът не разбра, че трябва да се завърти. След това извади един каталог с рисунки на дрехи и го разлисти. Посочи онази, която смяташе за най-подходяща.
— Обясних му, че ти трябва за лятото.
— Изглежда чудесно.
Смутен от щедростта на Капризи и грубостта на шивача, Фийлд изпита голямо облекчение, когато излязоха. Изчака на улицата, докато американецът се уговаряше с шивача.
— Ще стане след два дни — заяви Капризи, когато излезе.
— Благодаря.
— Няма защо.
— Не, има…
— Обичам да връщам добрите жестове.
Фийлд го изгледа неразбиращо.
— Харесвам, когато партньорът ми умее да се бие.
Младежът се усмихна.
— На следващата пряка има чайна — каза американецът.
Прекрачиха един легнал по очи просяк и продължиха до сграда с нисък вход и преддверие с тъмна дървена ламперия. Чайната имаше изглед към малка, но красива градинка с леко ромолящо фонтанче. Настаниха се на една маса и Капризи поръча.
— Сигурно не идваш за пръв път — отбеляза Фийлд.
— Идвал съм няколко пъти.
— Имаш ли приятели китайци?
— Няколко. — Капризи го изгледа изпитателно. — Ще свикнеш, Фийлд. Нямам предвид само езика. — Докосна челото си. — Трябва ти желание да разбереш тези хора, което не се удава на повечето чужденци.
— Бедността не те ли дразни?
— Разбира се.
— Тревожа се, че не ме дразни достатъчно.
— Навсякъде има бедност.
— Да, но тук е стигнала до крайност. — Фийлд се наведе напред. — Въпреки това тя не ме отвращава. Този град продължава да ме възхищава. Не ме отблъсква и това ме кара да се чувствам виновен.
— Ще свикнеш.
— Защо си още тук?
Капризи всмукна от цигарата си.
— Чувствам този град като свой дом.
— Вече не съм сигурен, че разбирам какво означава тази дума.
Американецът нищо не каза.
— Не искаш ли да се върнеш в Чикаго?
Капризи поклати глава.
— Никога ли?
— Вероятно.
— Нямаш ли близки там?
Капризи стисна зъби.
— Извинявай, не исках…
— Няма нищо. Просто не обичам да говоря за миналото си.
— Разбирам. — След няколко секунди Фийлд добави: — Аз също.
Намръщеният келнер донесе поръчката. Остави един червено-златист чайник по средата на масата и по една чашка с чинийка пред двамата мъже.
— Виждаш ли? — каза Капризи, когато китаецът се отдалечи. — Ние сме чужденци. Винаги ще си останем такива.
Започна да налива чай.
— Струва ми се, че тук всеки бяга от нещо — сподели Фийлд.
— Освен онези, които не могат.
Англичанинът се намръщи.
— Например руснаците. Момичето, което зяпаш толкова захласнато. — Младежът се изчерви и Капризи се усмихна. — Тя живее в златен кафез. Може да има всичко, но е затворничка.
— Сигурно…
— Къде могат да отидат? Без виза. Без паспорт. Те вече нямат дом, въпреки че са си въобразявали, че светът, в който живеят, ще съществува вечно. — Капризи замълча; след известно време добави: — Твърдиш, че им съчувстваш, полярна мечко, но според мен двамата с теб никога няма да можем да ги разберем.