Читать «Господарят на дъжда» онлайн - страница 217
Том Брадби
— „Аврора“ ли е? — попита Фийлд и посочи към далечния плавателен съд.
Чиновникът вдигна рамене:
— Може би.
Младият мъж му предложи цигара и му я запали.
— Момиче ли? — попита чиновникът.
— Може би — отвърна Фийлд.
Той се върна на кея. Корабът се приближаваше бързо, целият му корпус блестеше на слънцето.
Фийлд свали шапката си и я изтупа в крака си, искаше да изглежда добре.
Остана неподвижно и се опита да обуздае въображението си. През дългите нощи тук надеждата само го бе измъчвала, беше си представял стотици пъти възможните й реакции, когато попадне в този град и се почувства свободна.
Представяше си я засмяна — само така си спомняше лицето й — и сякаш усещаше хладната й ръка в своята.
Понякога дори правеше планове за момченцето. Трябваше да го запишат на училище, разбира се. Питаше се как щяха да реагират майка му и Едит, когато разберат какво е направил, и как ще приемат Наташа.
Със сигурност щяха да я харесат.
Ако дойде.
Той пъхна ръце в джобовете си.
— „Аврора“,
— По дяволите! — прошепна Фийлд.
Корабът забави ход, завъртя се и той започна да различава лицата на пасажерите, които се трупаха на палубата.
Взираше се в тях, но още не виждаше Наташа или детето.
„Аврора“ все повече се приближаваше. Фийлд отново сложи шапката си и се загледа във водата около кораба.
Отстъпи няколко крачки и отново се взря в палубата.
Моряците хвърлиха въжетата и няколко души на брега ги завързаха за кея и закрепиха трапа.
Пасажерите започнаха да слизат и той се вглеждаше във всяко лице.
Последните му искрици надежда бавно гаснеха. Нямаше други пътници. Онези, които бяха слезли, вече разговаряха с посрещачите си, на кораба бе останал само екипажът.
Нямаше я.
Фийлд сведе глава. Беше съзнавал, че е невъзможно.
Отстъпи още една крачка и отново погледна към палубата.
На края на трапа стоеше китаец с тъмен костюм и шапка.
Изведнъж Наташа се появи и заслиза към него, Алексей вървеше след нея. Тя носеше кафяво куфарче и му махаше.
Китаецът се скри.
За момент Фийлд остана неподвижен.
Духна вятър, събори шапката му и я търкулна към водата. Фийлд разпери ръце и се затича към Наташа.
1
— Говорите ли френски?
— Разбира се.
— Ние сме полицаи и разследваме смъртта… не, убийствата на две рускини. Ирина Игнатиева и Наталия Симоновна. Мислим… смятаме, че са… погребани тук. Така ли е и къде?…
— … Ако са живели в района, би трябвало да са погребани тук, нали?
— Точно така.
— Наталия е убита на първи май; Ирина — един месец по-късно. Трябват ни адресите им. Пазите документите, нали?
— Разбира се.
2
— Не може да бъде… Ирина, нея си я спомням, спомням си, че подготвих документите, но вече ги няма. Съжалявам.
3
— Благодарим за помощта. Има ли друг начин да се разбере?
— Съжалявам.
4
Там (фр.). — Б.пр.
5
— Кафе, моля.
— За мен също.
— Нещо за ядене? — (фр.) — Б.пр.
6
Китайско название на бизнесмените, управляващи чуждестранните компании в страната. — Б.пр.
7
— Сина ми, на училище.
— Чакай, чакай.