Читать «Господарят на дъжда» онлайн - страница 210

Фийлд усети, че Пенелъпи го наблюдава от вратата.

— Готов ли си?

— Да.

Тя си пое дълбоко въздух.

— Ще ме извиниш, че няма да те изпратя до вратата.

— Няма проблем.

— Късмет, Ричард.

Фийлд прекоси стаята, стъпките му отекнаха силно по дъските, когато минаваше покрай металното легло. Не се стърпя и хвърли поглед към ъгълчето, където предната вечер бе скрил страниците от дневника на Лу. Почуди се дали Пенелъпи го е чула и е разбрала какво става. Спря пред нея.

— Какво ще правиш сега?

— Имаш предвид къде ще отида ли? — Тя вече се беше успокоила. — Ще остана, Ричард. За разлика от теб нямам къде другаде да отида. А може би по-скоро нямам причина да ходя другаде. — Докосна го по рамото. — Късмет.

Фийлд се наведе и я целуна, а тя го прегърна. После го пусна и се отдръпна.

Той излезе в коридора. Спря на стълбите и погледна назад. Пенелъпи се усмихваше леко.

— Мислиш ли, че ще ми дадат онова, което искам? — попита я.

— Не знам, но трябва да опиташ.

Фийлд се обърна и сложи крак върху първото стъпало.

— Ричард?

Той спря. Усещаше, че тя полага големи усилия да не заплаче.

— Все пак той беше добър човек. В него винаги е живяла частица от старото му „аз“. Просто ставаше все по-малка и по-малка.

Отново заплака и той понечи да се върне.

Пенелъпи вдигна ръка:

— Не. Моля те. — Изтри очите си. — Само ми кажи, че не съм била съвсем заблудена.

Фийлд си спомни дупките в корема на Лена Орлова, ужасеното лице на Алексей и снимките на обезобразения труп на Наталия, които му бе показал Марецки. Представи си подутите устни на Наташа и онова, което едва не я беше сполетяло. Отново погледна дребния женски силует в полумрака.

— Не си била съвсем заблудена, Пенелъпи.

Заслиза по стълбите.

— Късмет — повтори тя.

56.

Засвириха националния химн и тълпата заликува. Морето от хора бе оцветено в червено, бяло и синьо. Пред консулството се бяха събрали хиляди. Фийлд се измести встрани за по-добра видимост. Не вярваше някой да го е проследил от дома на Пенелъпи, но тълпата бе толкова многобройна, че всеки можеше да го наблюдава незабелязано.

Сержантът на почетната гвардия изкрещя от коня си:

— Да живее нашият крал и император.

Тълпата изгърмя:

— Хип, хип, ураааа!

Фийлд помогна на един човек, който се опитваше да качи синчето си на конче, и вдигна едно знаме, паднало на земята.

Най-близкият военен корпус бяха сикхите, с бели униформи и блестящи на обедното слънце токи и щикове.

Една дебелана на средна възраст с малко знаменце, закрепено върху шапката, се обърна към Фийлд с просълзени очи:

— Вижте само морячетата. Прекрасни са.

Тълпата запя националния химн. Фийлд погледна моряците, които стояха изпънати като струни, напомняйки с блясъка си на всеки жител на този град за мощта и богатството на Британската империя.

Младият мъж опипа револвера в джоба си. Група пияни младежи се блъскаха да излязат напред, като се опитваха да заглушат гласовете на всички наоколо с гръмкото си, фалшиво пеене.