Читать «Господарят на дъжда» онлайн - страница 209

— На какво отдава значение?

— Той много прилича на теб, колкото и да не ти се вярва. — Тя вдигна ръка. — О, знам, че няма да го приемеш, и в известен смисъл си прав. Той е разюздан, понякога дори жесток, но държи на достойнството си по свой собствен начин. Поне е принципен.

— Близък ли е с Лу?

— Не, просто се търпят. Налага им се.

— Люис не е длъжен да търпи никого.

— Грешиш. Веднъж ми каза, че гледал на Китай като на огромна река. Понякога можеш да отклониш малко вода към нивата си, но през повечето време трябва да плуваш по течението. Ако не беше Лу, на мястото му щеше да е някой друг. Той и онези като него не могат да бъдат премахнати, а Чарли обича стабилността. Не е толкова черен, колкото изглежда. Така държи позицията си и управлява фирмата.

Фийлд се замисли не за Люис, а за Грейнджър, който бе използвал подобни думи пред хотел „Катей“. Струваше му се, че оттогава са минали векове. Грейнджър разбираше.

Обхвана го чувство на вина, че някак си и той е отговорен за убийството на началника си. Чудеше се дали Лу, Джефри и Маклауд винаги са възнамерявали да се отърват от Грейнджър, или смъртта му бе само странично събитие покрай опита им да се отърват от Фийлд и Капризи.

— Какво ще правиш сега, Ричард?

Той сведе очи и се опита да събере мислите си.

— Ще се обадя на Люис и ще го помоля да ми уреди среща с Лу. На публично място, за да е безопасно. Ще им предложа онова, което и двамата искат: запазване на положението.

— Какво ще поискаш в замяна?

— Нещо, което е без значение и за двамата.

— Момичето?

— Да. Рускинята.

В гласа на Фийлд прозвуча упрек.

— Ще ми простиш ли, Ричард?

Той я погледна. Пенелъпи хапеше устните си, изглеждаше така, сякаш всеки момент ще се разплаче. Фийлд я разбра.

— Няма за какво да ти прощавам. Ти сама трябва да си простиш.

Пенелъпи сведе очи и отново заплака, но той остана неподвижно.

Тя се изправи и влезе в къщата. Фийлд запали нова цигара, но не я сложи в устата си. Загледа бавно издигащия се дим.

Пенелъпи се върна и остави в скута му кафяв плик.

— Ако искаш да оцелееш, това ще ти помогне.

Фийлд неохотно отвори плика и изсипа съдържанието му върху масичката.

— Не съм ги броила, но мисля, че има около десет хиляди американски долара.

Той я погледна.

— За теб са, Ричард, и за руската ти приятелка. На мен не ми трябват.

— Не мога да ги приема.

— Дай ги тогава на нея.

— Не…

— Не се инати, Ричард. Не е нужно да доказваш нищо. Приеми този малък жест. — Изражението й се смекчи. — Тези пари не ми трябват. Ако не ги искаш, ще ги хвърля.

Фийлд се втренчи в купчината банкноти. Никога не беше виждал толкова пари накуп. Щяха да стигнат до края на живота му.

— Ще взема хиляда — рече накрая, — ако обещаеш да дариш останалите на едно сиропиталище. Ще ти напиша адреса.

Тя коленичи пред него.

— Аз не съм лош човек, нали, Ричард?

Той не знаеше какво да отговори.

— Моля те!

В очите й се четеше молба. Сложи глава в скута му като дете. След няколко секунди Фийлд вдигна ръка и нежно я погали.

* * *

Прозорецът на спалнята беше отворен и Фийлд още чуваше оркестъра от „Бънд“, но градината бе странно притихнала, обградена от всички страни от високите сгради, никнещи като гъби през годините на икономически възход след края на войната. Лек бриз поклащаше завесите.