Читать «Господарят на дъжда» онлайн - страница 207

Фийлд не разбра какво имаше предвид руснакът. Кръвта му още кипеше от възбуда.

— Ти си глупак, Ричард Фийлд, но по-добре глупак, отколкото лъжец. — Прокопиев махна с револвера си. — Пъхни оръжието в колана си. Ще ти потрябва.

Фийлд се намръщи.

— Този град превръща всички ни в лъжци, Фийлд. Лъжци и измамници. — Прокопиев се изправи и прибра револвера в кобура си, на лицето му изведнъж се изписа безпокойство. — Каква полза имам да те убивам? Може би все още имаш шанс да уредиш живота си. Просто трябва да се вразумиш. — Обърна се и заслиза пред Фийлд. — Оттук има страничен изход. Всички сгради са под наблюдение и отпред, и отзад, но само аз пазя тази уличка, затова побързай.

— Значи Грейнджър е бил прав — измърмори Фийлд по-скоро сам на себе си.

— Грейнджър беше достоен човек, но вече го няма. Затова бягай, докато още имаш възможност.

Руснакът хвана Фийлд за рамото и го избута навън, после затръшна металната врата зад него.

Фийлд вървеше като насън, с притворени очи заради яркото слънце. Очакваше да чуе изстрели зад гърба си и да почувства внезапната болка от куршум, но уличката беше тиха.

55.

На улица „Крейн“ прислужникът се отдръпна уплашено пред него. Фийлд влезе, без да чака покана, и отиде направо в хола.

Грамофонът свиреше. Тъжната мелодия се изливаше през отворената врата на верандата. Пенелъпи седеше свита като малко дете на плетения диван и съзерцаваше безупречно окосената си морава.

Фийлд седна срещу нея. Извади цигара и с треперещи ръце я запали.

— Винаги разбирам, когато отива при някое от тези момичета — каза Пенелъпи. — Само тогава си позволява да покаже някакви емоции. Не за дълго, разбира се. Те му напомнят за всичко, което е изгубил.

— Той е мъртъв, Пенелъпи.

— Винаги съм си казвала — продължи тя, сякаш не го е чула, — че не е важно, защото това са просто рускини.

Фийлд не можеше да разбере дали тя се опитва да го провокира, или още не е забелязала присъствието му.

Стана и отиде при грамофона. Вдигна иглата, после в пристъп на ярост събори целия апарат на пода.

Обърна се.

Пенелъпи се беше сепнала.

— Твърде късно ли е за мен, Ричард?

— Не съм свещеник.

В очите й се четеше молба.

— Моля те.

— Боже мили…

— Той е убил онова момиче, нали?

Изгледа я втренчено.

— Кое от всичките?

Пенелъпи се намръщи объркано. После изведнъж разбра и лицето й се изкриви болезнено.

— Знаеш ли как са умрели тези жени? — попита Фийлд и пристъпи към нея. — Запушвал е устите им и ги е наръгвал толкова пъти, че в телата им имаше дупки, в които можеш да пъхнеш юмрука си.

Пенелъпи сведе глава.

— Никой не може да ти даде опрощение за такова нещо.

Тя затрепери от мъка, но Фийлд не понечи да я утешава.

Когато Пенелъпи вдигна глава, очите й бяха тъмни като дупки, гримът й бе размазан.

— Все му повтарях, че той е най-смелият мъж, когото съм виждала, но той не мислеше така.

— Всичко се е променило край Делвил. Излял е гнева си първо върху теб, а после върху рускините.

— Обвиняваше ме, че не мога да го възбудя. Отначало не ми се струваше важно. — Тя се усмихна. — Мислех, че любовта лекува всичко. — Изведнъж заплака. — Въобразявах си, че е временно. Тази импотентност, гневът. — Вдигна поглед. — Беше толкова ужасно, Ричард. Побесняваше заради себе си, заради мен. После насочваше яростта си към целия свят.