Читать «Господарят на дъжда» онлайн - страница 139
Том Брадби
— Забавлявате ли се в Шанхай? — попита американецът.
— Какво искате?
— Да ви зададем няколко въпроса.
Капитанът ги заведе на мостика. Върху един навигационен уред имаше някакъв парцал и той избърса челото си с него.
— Заминавате в събота — каза Капризи.
Капитанът кимна.
— Какво пренасяте?
— Трябва да погледна инвентарния лист, за да ви кажа.
— Шевни машини?
— Може би. Не знам.
— Какво превозвате обикновено за тази компания?
— Електроуреди. — Капитанът се прозина. — Превозвам каквото ни пратят.
— Защо товарите стоката нощем… в събота след залез-слънце?
— Товарим ги, когато ни ги докарат.
— Не е ли необичайно? Не ви ли се струва подозрително?
— Защо да е подозрително?
— Не е ли по-лесно да се товари денем?
— За мен е по-лесно, но нали плащат. Щом искат, нека да товарят нощем. Клиентът винаги има право. Нямам представа каква е причината. Може би в събота ще довършват пратката и искат всички машини да са готови, преди да започнат товаренето.
Капризи се замисли. Капитанът нямаше да им се остави лесно.
Американецът постави ръка на руля и погледна палубата.
— Добре, капитан…
— Сендоза.
— Добре, капитан Сендоза. Благодаря за помощта.
Върнаха се на кея и когато се качиха в колата, Капризи каза:
— Той е замесен. Каквото и да става, той е замесен.
* * *
Фийлд отиде в емиграционната служба, която тъкмо затваряше. Наложи се доста да убеждава жената, с която бе разтварял предишния път, но накрая тя го заведе в една стая на горния етаж. Във въздуха се носеха прашинки, осветени от залязващото слънце. До вратата, приведен над дебел регистър седеше дребен европеец с очилца. Останалата част от помещението бе заета от високи до тавана шкафове.
— Господин Пендълби, това е господин Фийлд.
Двамата се ръкуваха и дребосъкът се усмихна смутено.
— Господин Пендълби прегледа регистъра от 1918 и 1919, но без успех. Ако искате да му помогнете, вземете 1921, но мога да ви разреша да останете само час. Трябва да затварям. Господин Пендълби, можете да си тръгвате.
— Ще остана още един час.
— Добре. Ще се върна след час. Иначе можете да дойдете утре, господин Фийлд.
Жената излезе.
— На 1920 ли сте? — попита Фийлд.
Пендълби нервно подръпна мустака си.
— Благодаря за помощта. Много съм ви признателен.
Пендълби кимна, после стана и се скри между два шкафа. След няколко минути се върна с три дебели делови книги и обясни:
— Това е първата половина от 1920.
Фийлд взе горната книга, отвори я и се зачете.
Скоро установи, че най-лесно става, ако прокарва пръст по имената, за да е сигурен, че няма да пропусне нещо. Дори така беше трудно. В регистъра бяха вписани всички чужди граждани: всяко пристигане, заминаване или смяна на адрес. Гражданите на страните, управляващи концесиите, само показваха паспортите си при пристигане и не се налагаше официално да се регистрират. Останалите обаче — като руснаците — трябваше да минат през безкрайните дебри на бюрокрацията. Налагаше се да уведомяват граничната служба при всяка смяна на жилището си и при неспазване на това правило бяха заплашени от тежки глоби и дори затвор. Данните в регистъра се въвеждаха хронологично.